Дивергенти

Сини фенери висят на неравни разстояния над стъклените панели, подобни на онези, които осветяваха Залата на избора. Засияват все по-ярко с угасването на слънчевата светлина.

Наоколо е пълно с хора, всичките облечени в черно, които викат и разговарят оживено, жестикулирайки. Не забелязвам нито един по-възрастен сред тях. Има ли изобщо възрастни в кастата на Безстрашните? Дали успяват да доживеят до по-напреднала възраст, или пък ги отпращат някъде, когато вече не могат да скачат от движещи се влакове?

Група дечурлига тичат по необезопасената пътека с такава скорост, че сърцето ми започва да блъска в гърдите и едва не им шкрещявам да вървят по-бавно, преди някои да е пострадал. В паметта ми изникват подредените улици на Аскетите: колона от хора в дясната страна се разминава с колона от хора в лявата, мълчаливо разменяйки бегли усмивки и леки кимвания. Стомахът ми се свива. Но и хаосът на Безстрашните си има своя чар.

- Ако ме последвате - казва ф ор, - ще ви покажа бездната.

Повежда ни напред. По стандартите на Безстрашните лицето на Фор изглежда кротко в анфас, но щом се из-връща настрани, забелязвам татуировка, която се подава изпод яката па блузата му. Той ии води към дясната част на Ямата, която е подозрително тъмна. Присвивам очи и забелязвам, че подът, върху който стоя, свършва при една метална преграда. С наближаването на преградата дочувам рев - вода, стремително падаща вода, която се разбива о скалите.

Поглеждам през ръба. Подът свършва под остър ъгъл, а няколко етажа под нас минава река. Буйната вода се блъска в скалата под краката ми и изригва нагоре. От лявата ми страна е по-спокойна, но отдясно е разпенена от битката с камъка.

- Бездната ни напомня, че има тънка граница между храбростта и глупостта - крещи Фор. - Един лудешки скок от този ръб ще сложи край на живота ви. Това се е случвало преди и ще се случва и занапред. Чувствайте се предупредени.

- Това е невероятно - казва Кристина, докато се отдалечаваме от парапета.

- Невероятно е точната дума - кимам в отговор.

Фор повежда групата послушници през Ямата по посока на една зееща в стената дупка. Помещението, в което води тя, е достатъчно добре осветено, така че успявам

да видя къде отиваме: столова, пълна с хора и тракане на сребърна посуда. Когато влизаме, Безстрашните вътре стават. Аплодират ни. Тропат с крака. Викат. Шумът ме обгръща и нахлува в мен. Кристина се усмихва и секунда по-късно аз също се усмихвам.

Оглеждаме се за свободни места. Двете с Кристина откриваме полупразна маса в единия край на помещението и аз се озовавам между нея и Фор. В центъра на масата има плато с храна, която не разпознавам: кръгли парчета месо, пъхнати между две кръгли хлебчета. Стискам едно от тях между пръстите си, без да съм сигурна какво точно трябва да правя с него.

Фор ме смушква с лакът.

- Месото е говеждо - казва. - Сложи това отгоре му. -М той ми подава малка купичка, пълна с червен сос.

- Никога досега ли не си яла хамбургер? - пита Кристина с ококорени очи.

- Не - отговарям. - Така ли му викат па това?

- Дървените ядат проста храна - намесва се Фор, кимайки към Кристина.

- Защо? - пита тя.

Вдигам рамене.

- Охолството се приема за ненужно угаждане.

Тя се изсмива.

- Тогава не е чудно, че си ги зарязала.

- Да, бе - подбелвам очи. - Само заради едното ядене.

Устата на Фор потрепва в ъгълчетата.

Вратата на трапезарията се отваря и всички разговори утихват. Поглеждам през рамо. Влязъл е млад мъж, а наоколо е така тихо, че чувам стъпките му. Лицето му е надупчено от пиърсинги на толкова места, че се отказвам да ги броя, а косата му е дълга, тъмна и мазна. Но не това го прави да изглежда страховит. Причината е студеният поглед, с който обхожда залата.

- Кой е този? - шепне Кристина.

- Името му е Ерик - отговаря Фор. - Той е един от лидерите на Безстрашните.

- Я стига! Той е толкова млад.

Фор й хвърля мрачен поглед.

- Тук възрастта няма значение.

Обзалагам се, че Кристина се кани да попита същото, за което си мисля и аз: „Тогава какаво има значение?". Но в този момент Ерик престава да оглежда залата и тръгва към масите. Тръгва към нашата маса и се стоварва на стола до Фор. Нито той поздравява, нито ние.

- Е, няма ли да ме представиш? - пита, посочвайки към нас с Кристина.

- Това са Трис и Кристина - казва Фор.

- Я, Дървена! - възкликва Ерик и нагло ми се усмихва. Усмивката му разтяга дупките на пиърсинга в устните му и те стават по-големи, а аз потръпвам. - Щс те видим колко дълго ще оцелееш!

Каня се да кажа нещо - вероятно да го уверя, че ще оцелея - но думите не идват. Не разбирам защо е така, но не искам Ерик да продължава да ме зяпа. Не искам никога повече да ме поглежда.

Той потропва с пръсти по масата. Кокалчетата на ръцете му са покрити със зараснали рани на местата, кзде-то биха се охлузили, ако удари нещо с голяма сила.

- Как я караш напоследък, Фор? - пита той.

Фор вдига рамене.

- Горе-долу - отговаря.