Читаем Дългият път надолу полностью

А пък хората ти подхвърлят пари на одеялото. Събрах около десет лири, докато свирех „Losing My Religion“ пред „Мадам Тюсо“ на цяла тълпа испанчета, след това минаха шведи, или някакви такива, но беше на следващия ден. Само ако можех да убия онзи тип, тогава щях да имам най-страхотната работа. Или поне щеше да бъде най-успешното представление на китара на тротоара. Та онзи тип се казваше Джери Лий Тротоара и проблемът му е, че се настанява точно до теб и свири същите песни като теб, само че с два такта закъснение. Та започвам аз да свиря „Losing My Religion“ и той започва „Losing My Religion“, аз спирам, защото звучи ужасно, той също спира и тогава всички избухват в смях, защото е пълна тъпота. Ти се местиш на различно място, а той се влачи след теб. Каквато и песен да засвириш, той също те следва, което е доста впечатляващо — не мога да не призная, че беше много впечатляващо. А пък аз си мислех, че направо ще го шашна, като засвиря „Skyway“ на „Риплейсмънтс“. Започнах я единствено, за да го подразня, защото на този свят има не повече от деветнайсет човека, които я знаят, но той се оказа, че е от тях. И така всички хвърляха монети на него, защото той беше геният, не аз. Прииска ми се да го прасна, бяхме на Лестър Скуер и всички ме освиркаха, защото са луди по него:

Всички си имат по един образ на работното място, с когото не се разбират. А ако не ви достигат метафори за тъпотата и пълната отврат, която цари на работното ви място, а това се случва при всеки, тогава трябва да признаете, че Джери Лий Тротоара е направо непобедим.

<p>Морийн</p>

Срещнахме се в кръчмата срещу „Топърс“, за да отпразнуваме деветдесетия ден. Идеята бе да пийнем по нещо, да се качим на покрива, да премислим нещата и тогава да отидем да похапнем къри в „Индиън Оушън“ на Холоуей Роуд. Не бях много сигурна за кърито, но другите обещаха да ми изберат нещо, което ще харесам.

А и не исках да се качвам на покрива.

— Защо не? — попита Джес.

— Защото там хората се самоубиват.

— Гадост — възкликна Джес.

— Значи ти е харесало на Свети Валентин? — попита я Мартин.

— Изобщо не ми е харесало, ама нали се сещаш.

— Не, не се сещам — отвърна Мартин.

— Всичко това е част от живота, нали?

— Хората винаги говорят така за неприятните неща. „Филмът показва как на един му извадили очите с тирбушон. Нали това е част от живота“. Ще ви кажа какво още е част от живота: да се примиряваш с простотията. Никой ли не иска да го види? Никой не иска да направи филм за това. Да идем да видим как хората серат тази вечер.

— Че кой ще ни позволи? — попита Джес. — Хората заключват вратата.

— Ако не я заключваха, ти щеше да гледаш.

— Ако не я заключваха, също щеше да е част от живота, не е ли така? Значи щях да гледам.

Мартин изпъшка и изви очи. Човек би си казал, че е по-умен от Джес, но той така и не успя да спечели спор с нея, а ето че сега тя пак си наложи своето.

— Причината хората да затварят вратата, е защото искат да свършат тази работа насаме — намеси се Джейджей. — Може би имат нужда да се усамотят и когато им се прииска, да се самоубият.

— Значи ти се опитваш да кажеш, че трябва да ги оставим да правят каквото искат ли? — попита Джес. — Защото според мен, това не е правилно. Може би тази вечер ще успеем да спрем някого.

— И как точно пасва това на идеите на приятелчето ти? Доколкото успях да разбера, ти си на мнение, че когато стане въпрос за самоубийство, трябва да оставиш пазара да решава — опита се да я засече Мартин.

Говорехме за някакъв мъж без име, наречен Безкуче, който казал на Джес, че да обмисляш самоубийството си е нещо здравословно, че всеки трябва да си помисли по този въпрос.

— Не съм казала такова нещо…

— Извинявай. Парафразирах. Мислех, че не ни е позволено да се намесваме.

— Не, не. Можем да се месим. Намесата е част от процеса, разбираш ли? Човек просто трябва да се замисли, а след това, няма значение. Ако спрем някого, значи боговете са проговорили.

— Ако аз съм бог — каза Мартин, — определено бих използвал такава като теб за свой говорител.

— Мръсотии ли се опитваш да ми пробутваш?

— Не, просто обяснявам.

Джес остана доволна.

— Отиваме ли да потърсим някого? — попита тя.

— А как ще го търсим? — попита я Джейджей.

— Сигурно тук има някой.

Огледахме кръчмата. Минаваше седем и още нямаше много хора. В ъгъла до мъжката тоалетна бяха седнали двойка младежи в костюми, които се смееха, вперили поглед в един мобилен телефон. На масата до бара се бяха настанили три млади жени, разглеждаха снимки и се смееха. До нас млада двойка се смееха просто така, а мъж на средна възраст се бе подпрял на бара и четеше вестник.

— Прекалено много смях — каза Джес.

— Човек, който си мисли, че есемесите са смешни, няма да се самоубие — каза Джейджей. — Той не мисли за нищо важно.

— Аз съм виждала смешни есемеси — възропта Джес.

— Именно — обади се Мартин. — Не съм сигурен, че това опровергава думите на Джейджей.

— Млъквай — нареди Джес. — Ами онзи дето чете вестника? Сам е. Сигурно е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Джейджей и Мартин се спогледаха и се разсмяха.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Добро не оставляйте на потом
Добро не оставляйте на потом

Матильда, матриарх семьи Кабрелли, с юности была резкой и уверенной в себе. Но она никогда не рассказывала родным об истории своей матери. На закате жизни она понимает, что время пришло и история незаурядной женщины, какой была ее мать Доменика, не должна уйти в небытие…Доменика росла в прибрежном Виареджо, маленьком провинциальном городке, с детства она выделялась среди сверстников – свободолюбием, умом и желанием вырваться из традиционной канвы, уготованной для женщины. Выучившись на медсестру, она планирует связать свою жизнь с медициной. Но и ее планы, и жизнь всей Европы разрушены подступающей войной. Судьба Доменики окажется связана с Шотландией, с морским капитаном Джоном Мак-Викарсом, но сердце ее по-прежнему принадлежит Италии и любимому Виареджо.Удивительно насыщенный роман, в основе которого лежит реальная история, рассказывающий не только о жизни итальянской семьи, но и о судьбе британских итальянцев, которые во Вторую мировую войну оказались париями, отвергнутыми новой родиной.Семейная сага, исторический роман, пейзажи тосканского побережья и прекрасные герои – новый роман Адрианы Трижиани, автора «Жены башмачника», гарантирует настоящее погружение в удивительную, очень красивую и не самую обычную историю, охватывающую почти весь двадцатый век.

Адриана Трижиани

Историческая проза / Современная русская и зарубежная проза