Дългият път надолу

— Те не са никаква банда. И какво, нещата завинаги ли ще останат така? Ще висиш с онези отрепки, докато пукнеш ли?

— Не, мой човек. Само докато всички се оправят.

— Докато всички се били оправели, значи? Онова момиче е пълен изкукуригал дегенерат. Оня тип никога повече няма да посмее да се покаже пред хората. Ами дъртата с детето, дето едвам диша. Кажи ми кога ще се оправят? По-скоро трябва да се надяваш, че ще се скапят до един. Тогава просто ще скочат от онази проклета сграда, а ти ще си отидеш отново вкъщи. Това е единственият хепиенд, на който можеш да се надяваш.

— Ами ти?

— Тази шибана история няма нищо общо с мен.

— Кажи ми какъв ще бъде твоят хепиенд?

— Какви ги плещиш?

— Искам да знам на какъв хепиенд се надяват останалата част от хората. Кажи ми какво ме дели от тях. ’Щото Мартин, и Морийн, и Джес са напълно прецакани, само че ти… Ти си имаш работа и включваш кабелната телевизия на хората. Къде ще те отведе това?

— Ще ме отведе където трябва.

— И къде точно е това?

— Майната ти, мой човек.

— Просто се опитвам да ти обясня нещо.

— Да, да. Разбрах те. И мен ме чака същият хепиенд като приятелите ти. Благодаря ти. Имаш ли нещо против да изчакам да се прибера, преди да си пръсна мозъка? Или предпочиташ да го свърша тук?

— Чакай, бе. Не исках да кажа това.

Само че бе точно това. Когато се озовеш на онова място, на мястото, където бях на Нова година, започваш да си мислиш, че хората, които не са горе на покрива, са на милиони километри, чак от другата страна на океана, но те всъщност не са. Няма море. Почти всички са на сушата, само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Не се опитвам да кажа, че и щастието е на една ръка разстояние, че можем да го видим, това са пълни дивотии. Не се опитвам да ви кажа, че хората, склонни към самоубийство, не са чак толкова далече от хората, които не го мислят сериозно. Опитвам се да ви кажа, че хората, които уж не го мислят сериозно, не са чак толкова далече от самоубийството. Може би това не бива да ме успокоява.

Наближаваше краят на нашите деветдесет дни и май онзи тип, дето се занимаваше със самоубийствата, самоубийствологът, дето Мартин беше чел нещо от него, май той все пак знаеше за какво говори. Нещата се бяха променили. Не че се промениха кой знае колко бързо, нито пък много съществено, а може би и ние не се бяхме постарали достатъчно, за да ги променим. Както и да е, накратко нищо не се бе променило към по-добро. Честно можех да призная, че обстоятелствата и възможностите, които ме очакваха на трийсет и първи март, не бяха по-обещаващи, отколкото на Нова година.

— Ти наистина ли ще се подложиш на това? — попита Ед, когато стигнахме на летището.

— На кое?

— Не знам. На живота ли?

— Не виждам защо не.

— Сериозно? Мамка му, мой човек. Сигурно си единственият, който не разбира. Всички щяхме да те разберем, ако беше скочил. Сериозно. Никой нямаше да си каже: „Леле, каква загуба. Той заряза всичко.“ ’Щото ти не си зарязал нищо. Не губиш нищо.

— Благодаря ти, мой човек.

— Пак заповядай. Аз говоря каквото виждам.

Той се усмихваше и аз се усмихвах, говорехме си така, сякаш обсъждахме някакъв проблем, може би звучеше малко по-гадничко от обикновено. Едно време той щеше да ми каже, че момичето, което току-що ми е разбило сърцето, си пада по него, или пък аз щях да му кажа, че песента, над която се беше измъчвал месеци наред, е пълен боклук, но сега залозите бяха по-високи. Той беше прав, може би повече от когато и да е. Наистина нямах какво да губя. Цялата работа бе да видиш, че ти предстоят няколко десетки години.

Да свириш на улицата не е чак толкова лоша работа. Добре де, лошо е, но не и ужасно. Добре де, ужасно е, но не… Ще се върна на това изречение, за да го довърша с нещо смислено за живота, нещо, което е съвсем истинско, само че нека да го оставим за друг път. Първия ден беше страшно готино, защото не бях държал китара отдавна, вторият ден също не беше лошо, защото формата, която бях позагубил, започваше да се връща, и кордите, и песните, и самоувереността. След това остана рутината, а то ми се струваше същото, като да разнасяш пица.