Документът на Матлок

— Пат? Но защо…

— Ти си много мил наркоман, Джейми. През цялото време викаше името ми.

— Това беше и най-разумното — намеси си Грийнбърг. — Никакви болници. Никакви регистрационни картони. Съвсем дискретно, добра идея беше. Освен това си много убедителен, като се разбеснееш. Много по-силен си, отколкото смятах. Особено за такъв слаб хандбалист като теб.

— Не трябваше да ме водите тук. По дяволите, Грийнбърг, не трябваше да ме водите тук!

— Ако за момент забравим, че идеята беше твоя…

— Аз бях упоен!

— Идеята беше добра. Какво би предпочел? В „Бърза помощ“? „Кой е тоя на носилката, докторе? Дето крещи…“ — „А, това е онзи професор Матлок, сестра. Направил е киселинна разходка.“

— Знаеш какво искам да кажа! Можеше да ме заведеш вкъщи. Вързан.

— Радвам се да чуя, че не знаеш твърде много за киселината — отбеляза Грийнбърг.

— Джейми, той иска да каже… — Пат взе ръката му, — че ако си в тежко състояние, трябва да бъдеш с някого, който те познава много добре.

Матлок погледна момичето. После Грийнбърг.

— Какво си й казал?

— Че доброволно си пожелал да ни помогнеш и че ние сме ти благодарни. С твоя помощ можем да предотвратим влошаването на едно сериозно положение.

Грийнбърг говореше монотонно, очевидно не искаше да се разпростира.

— Обяснението беше загадъчно — каза Пат. — Не би ми дал и него, ако не го бях заплашила.

— Щеше да вика полиция — въздъхна Грийнбърг и тъгата в очите му се сгъсти. — Възнамеряваше да ме прати в затвора, задето съм те упоил. Нямах избор.

Матлок се усмихна.

— Защо го правиш, Джейми? — Пат не виждаше нищо забавно.

— Човекът ти каза — положението е сериозно.

— Но защо ти?

— Защото мога.

— Какво? Да топиш децата…

— Казах ви — намеси се Джейсън. — Студентите не ни интересуват.

— А какво е Зала „Лумумба“? Клон на „Дженеръл Мотърс“?

— Място за контакти, но има и други. Откровено казано, бихме предпочели да нямаме нищо общо с тях, но за жалост не можем да избираме.

— Това звучи оскърбително.

— Трудно ще кажа нещо, мис Балантайн, без да ви засегна.

— Може и така да е. Но аз все пак си мислех, че ФБР има по-важна работа от преследването на студенти. Очевидно греша.

— Хайде, хайде. — Матлок стисна ръката й. Тя я изтегли от неговата.

— Не, аз наистина мисля така, Джейми! Тук навсякъде има наркотици — из целия университет. Понякога се прекалява, но в повечето случаи е относително безобидно. И двамата го знаем. Защо изведнъж се спряхте на момчетата от Зала „Лумумба“?

— Нищо няма да им сторим. Искаме само да им помогнем. Грийнбърг беше уморен от дългата нощ. Раздразнението му започваше да избива.

— Не ми харесва начинът, по който помагате, както не ми харесва това, което се случи с Джейми! Защо го изпратихте там?

— Не ме е изпращал. Сам си издействувах да отида. — Защо?

— Твърде сложно е да ти обяснявам и съм много уморен.

— Мистър Грийнбърг вече ми обясни. Дали са ти задача, нали? Не могат да си свършат сами работата и затова се спират на един мил и сговорчив човек да я свърши вместо тях. Ти поемаш всички рискове, а след това никой няма да ти има доверие в университета, Джейми! За Бога, тук е твоят дом, твоята работа!

Матлок задържа погледа й в желанието си да я успокои.

— Знам това по-добре от теб. Моят дом има нужда от помощ. И това не е шега, Пат. Мисля, че си заслужава риска.

— Не разбирам нищо.

— Не можете да го разберете, мис Балантайн, защото нямаме право да ви кажем всичко. Ще трябва да се примирите с това.

— Така ли?

— Моля те — настоя Матлок. — Той спаси живота ми. — Това е силно казано, професоре — сви рамене Грийнбърг. Пат се изправи.

— А пък аз мисля, че той първо те е изхвърлил през борда, а след това се е сетил да ти метне въже… Как се чувствуваш?

— Добре — отвърна Матлок.

— Трябва да тръгвам. Но ако искаш, ще остана. — Не, върви. Ще ти се обадя по-късно. Благодаря за всичка. Момичето погледна бегло Грийнбърг — не беше приятелски поглед, и отиде до тоалетката. Взе четка, започна бързо да реши косата си, после я завърза с оранжева панделка. Наблюдаваше Грийнбърг в огледалото. Той също я гледаше.

— А човекът, който ме следи, мистър Грийнбърг? От вашите хора ли е?

— Никак не ми е приятно. — Съжалявам. Пат се обърна.

— Моля ви, кажете му да се махне.

— Не мога. Ще му кажа обаче да се прикрива по-добре.

Тя взе портмонето си от тоалетката, посегна надолу към пода, вдигна нагънатата си като хармоника чанта и излезе от спалнята. След няколко секунди двамата мъже чуха вратата на апартамента да се отваря и затваря решително.

— Младата жена е със силен характер — отбеляза Грийнбърг.

— За това си има причини.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че познаваш хората, с които работиш…

— Още не съм се запознал с всички материали. Забрави ли, че бях резерва?

— Да.

— Тогава ще ти спестя времето. В края на петдесетте години баща й пострадал от антикомунистическата истерия на маккартизма и бил изгонен от Държавния департамент. Бил много опасен според тях — работел като консултант по чужди езици. Уволнили го, защото превеждал вестници.

— По дяволите!