Дом на пръст и кръв

— От теб не се изисква нищо — продължи Брайс. — Трябва само да сложиш ръка върху диска. Само това ми трябва, някой от другата страна на връзката. — Ръката й трепереше, затова я притисна по-силно към метала. — Портата е проводник на сила, нещо като гръмоотвод, разпращащ енергия по всички други порти в града. Просто ми трябва някой от другата страна, за да се свърже с мен през този проводник. — Тя преглътна сухо. — Трябва ми Спасително въже. За да направя Скока.

Думите й се разляха тихо из света.

Дрезгавият й глас надделяваше над звуците на демоните, струпващи се постепенно около нея.

— Първосветът, който ще образувам със Скока си, ще се разпространи от тази порта към другите. Ще озари всичко и ще прогони демоните. Ще изцели всичко, до което се докосне. Всеки. Защото аз… — Тя пое дълбока глътка въздух. — Аз съм наследница на рода Звезделф и нося Рога на Луна в тялото си. Със силата на първосвета, който ще генерирам, мога да затворя порталите към Ада. Вече го направих тук, мога да го постигна и с другите порти. Но ми трябва връзка. И силата от Скока.

Пак никой не й отговори. Нищо не помръдваше, освен чудовищата в най-тъмните сенки.

— Моля ви — пророни с пресекващ глас Брайс.

Молеше се безмълвно някой от шестте други скъпоценни камъка да светне, да й покаже, че поне един жител на града, независимо от кой район, е готов да изпълни молбата й.

Но чуваше само пращене.

Беше сама. А Хънт умираше.

Изчака още пет секунди. Десет. Никой не се обади. Никой не дойде.

Тя преглътна вопъла си, вдиша разтреперано и свали длан от диска.

Хънт дишаше все по-нарядко. Брайс пропълзя до него на треперещи ръце и пак вдигна главата му в скута си, галейки окървавеното му лице.

— Всичко ще е наред — каза му. — Идва помощ, Хънт. Медвещиците летят насам. — Тя затвори очи да спре сълзите си. — Всичко ще се нареди — излъга го. — Отиваме си у дома, при Сиринкс. Отиваме си у дома. Двамата с теб. Заедно. Ще си получим бъдещето, което ми обеща. Но трябва да се държиш, Хънт.

Дъхът изхриптя в гърдите му. Предсмъртен хрип. Тя се приведе над него, вдишвайки аромата му, силата в него. И ги изрече — двете най-ценни думи на света. Прошепна ги в ухото му и изпрати заедно с тях всичко, което бе останало в душата й.

Последната истина, онази, която изпитваше нужда да му сподели.

Дишането му отслабваше неумолимо. Не му оставаше много.

Не можеше да сдържа вече сълзите си. Те закапаха по бузите на Хънт, отмивайки кръвта по тях.

Бесней, прошепна в главата й Даника. В сърцето й.

— Опитах — отвърна й тя. — Опитах, Даника.

Бесней.

— Не стана — проплака Брайс.

Бесней. Този път думата прозвуча по-настойчиво. Сякаш… Сякаш…

Брайс вдигна глава. Погледна към портата. Към бронзовата плоча със скъпоценните камъни.

И зачака. Заброи глътките си въздух. Една. Две. Три.

Камъните си оставаха тъмни. Четири. Пет. Шест.

Нищо. Брайс преглътна тежко и пак сведе поглед към Хънт. За последен път. Той щеше да си отиде, а тя — да го последва, когато изстрелят нови снаряди или демоните съберат достатъчно кураж да я нападнат.

Още глътка въздух. Седем.

— Бесней.

Този път думата отекна по площада. По всички площади в града.

Брайс завъртя рязко глава към Сърцето и гласът на Даника прозвуча отново:

— Бесней, Брайс.

Ониксът на Костения квартал сияеше като тъмна звезда.

92

Брайс сбърчи лице, скочи на крака и хукна към портата.

Дори не се запита как е възможно.

— Бесней — каза пак Даника.

И Брайс завика през смях и плач:

— БЕСНЕЙ, ДАНИКА! БЕСНЕЙ, БЕСНЕЙ, БЕСНЕЙ!

Залепи длан на бронзовия диск.

И преплела душа с приятелката, която не бе забравила, която не бе забравила нея дори след смъртта, Брайс направи Скока.

Смаяно мълчание изпълни конферентната зала, когато Брайс се хвърли в силата си.

Деклан Емет не отлепваше поглед от прозорците, които следеше, а сърцето му щеше да се пръсне.

— Не е възможно — каза Есенния крал и Деклан беше склонен да се съгласи с него.

Сабин Фендир пророни:

— Подземния крал ми каза, че на Даника й било останало малко зрънце енергия. Частица от същността й.

— Но може ли мъртва душа да служи за Спасително въже? — попита кралица Хипаксия.

— Не — отвърна Джесиба с категоричността на пратеница на Подземния крал. — Не може.

Всички в залата се умълчаха, осъзнали на какво ставаха свидетели. На Скок без Спасително въже. Свободно падане. Все едно Брайс бе скочила от скала с надеждата да се приземи невредима.

Деклан отлепи очи от прозорците с кадри от камерите из града и погледна графиката на един от трите компютъра, която проследяваше Скока на Брайс по метода на Елеусийската система.

— Достига нивото на силата си.

Едва чертичка след нулата на скалата.

Хипаксия надникна над рамото му.

— Но скоростта й не спада.

Деклан примижа към екрана.

— Даже се увеличава. — Той поклати глава. — Но… нали силата й е квалифицирана като ниско ниво?

Почти незначително, ако трябваше да е брутално откровен.

Хипаксия пророни:

— Не и тази на портата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сабин.