Дом на пръст и кръв

— Не мисля, че това на портата е паметна плоча — прошепна вещерската кралица, посочвайки бронзовия надпис върху сияещия кварц. — „Силата винаги ще принадлежи на онези, които жертват живота си в името на града.“

Брайс се спускаше все по-надълбоко в силата си. Отвъд нормалното, порядъчно ниво.

— Това е благословия — обясни кралица Хипаксия.

Деклан прошепна развълнувано:

— Силата на портите, силата, отдавана от всеки, докосвал някога диска, всеки, дарил капка от магията си.

Дори не можеше да си представи колко хора са докосвали портите през вековете. Предавали са капка от магията си като монета, хвърлена във фонтан. И са си пожелавали нещо в замяна.

Членове на всички Домове. На всички раси. Милиони капки сила захранваха Скока на Брайс.

И тя подминаваше ниво след ниво, след ниво. Есенния крал пребледня.

— Вижте портите — каза Хипаксия.

Кварцовите порти из града засветиха. Първо в червено, после в оранжево, в златисто и накрая в бяло.

И от тях изригна първосвет. Ослепителни лъчи се пръснаха във всички посоки.

Светлината потече по каналите под главните градски артерии, свързващи портите. И образува съвършена шестолъчна звезда.

Светлината се срещна със светлина, и още светлина, и още светлина.

Докато не обточи целия град, докато всички улици не засияха.

А Брайс още не беше приключила със Скока.

Преживяваше радост и сътворение, и смърт, и болка, и песен, и тишина.

Пропадаше в огромна сила и силата пропадаше в нея, но не я интересуваше, нищо, нищо не я интересуваше, защото Даника летеше надолу с нея, Даника се смееше с нея и душите им се преплитаха една в друга.

Даника беше с нея, с нея, с нея…

Брайс потъваше в златистата светлина и сладката мелодия в сърцето на вселената.

Даника извика радостно и Брайс също извика.

Даника беше с нея. Това й стигаше.

— Подминава нивото на Рун — прошепна с удивление Деклан.

Сестрата купонджийка на приятеля му превъзхождаше принца по сила.

Кралят на Деклан гледаше втрещено как Брайс прелита покрай нивото на Рун. Това можеше да промени целия им световен ред. Могъща принцеса получовек със звездна светлина във вените… Дявол да го вземе!

Скоростта й най-сетне започна да спада. Но вече наближаваше нивото на Есенния крал. Деклан преглътна.

Градът се къпеше в нейната светлина. Демоните бягаха от нея, връщаха се в Ада през порталите, преглътнали страха си от светещите порти, само и само да не останат в Мидгард.

От портите в небето се изстреляха лъчи светлина, които се обединиха над сърцето на града — точно над портата на Стария площад. Коридори на силата. Създадени по волята на Брайс.

Порталите между Мидгард и Ада започнаха да се свиват. Сякаш светлината ги отблъскваше. Сякаш този чист, необуздан първосвет можеше да изцери света.

И наистина можеше. Сградите, разрушени от жупелните ракети, се заиздигаха по местата си. Отломките започнаха да се спояват в стени, улици и фонтани. Ранени хора се изправяха на крака.

Брайс постепенно забавяше спускането си.

Деклан стисна зъби. Дупките в портите ставаха все по-малки и по-малки.

Демоните бързаха да се приберат през стесняващите се входове. Градът лека-полека се възстановяваше, докато Рогът затваряше порталите. Докато Брайс затваряше порталите със силата на Рога и първосвета, който тя образуваше.

— Свещени богове! — прошепна някой.

Дупките между двата свята се стесниха до пролуки. И напълно изчезнаха.

Портите останаха празни. От порталите нямаше и следа.

Брайс спря. Деклан провери докъде се е спуснала — беше на косъм от нивото на Есенния крал.

Деклан се засмя тихо. Прииска му се Рун да можеше да види шока по лицето на баща си.

Есенния крал го изгледа гневно и му изръмжа:

— Не бързай да злорадстваш, момче.

Деклан се напрегна.

— Защо?

— Защото момичето може да се е спуснало до неочаквано ниво със силата на портите, но няма да успее да се изкачи.

Пръстите на Деклан застинаха върху клавиатурата на лаптопа.

Кралят се изсмя безрадостно. Но не от злоба, осъзна Деклан — а от нещо като болка. Дори не бе подозирал, че копелето е способно на такива чувства.

Брайс се свлече на камъните до портата. На Деклан не му трябваха медицински монитори, за да се досети, че сърцето й е спряло.

Простосмъртното й тяло бе загинало.

Часовникът на Елеусийската система започна обратното броене от шест минути — времето, с което разполагаше да изпълни Търсенето и Изкачването, да се отърси от стареещото си тяло на простосмъртна, да се изправи очи в очи с всичко в душата си и да се издигне обратно към живота, взела цялата си сила. За да продължи напред като безсмъртна.

Ако успееше да направи Изкачването, Елеусийската система щеше да го отчете.

Есенния крал програчи:

— Изпълни Скока сама. Даника Фендир е мъртва, не е истинско Спасително въже. Няма кой да върне Брайс към живота.

93

Това място беше люлката на живота.

Под краката й имаше истинска земя, а над нея сякаш се ширеше цял свят, пълен с далечни блещукащи светлинки. Но всъщност беше попаднала на морското дъно. В тъмната падина, прорязваща плътта на земята.

Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Защото Даника стоеше пред нея. Прегръщаше я.