Дом на пръст и кръв

Рун не дръзна да изрече думите, които напъваха да изскочат от устата му. Въпреки че глупавата ми титла ти донесе още влияние в империята и сред другите крале, пак те гложди, нали? Ядосваш се, че не ти, а синът ти взе Звездния меч от Пещерата на принцовете в тъмното сърце на Авален. Че не ти, а синът ти застана сред отдавна мъртвите принцове на Звезделф, спящи в саркофазите си, и те го намериха за достоен да извади меча от ножницата му. Ти колко пъти си опитвал като млад? Колко книги си изчел и колко опита си направил в този кабинет, търсейки начини да притежаваш Звездния меч, без да си избран за негов носител?

Баща му сви показалец да го привика към себе си.

— Нужна ми е дарбата ти.

— Защо?

Способностите му, наследени от Звезделф, бяха просто искрица звездна светлина в дланта му. Сенките бяха по-интересната дарба. Дори температурните сензори във високотехнологичните камери из града не го засичаха, когато вървеше през сенките.

Баща му пак вдигна призмата.

— Насочи лъч от звездната си светлина към това.

Без да изчака отговора му, кралят прилепи око към металното устройство за наблюдение върху призмата.

Рун обикновено трябваше добре да се съсредоточи, за да призове светлината си, а след това главата го болеше часове наред, но… реши да опита от любопитство.

Опря показалец в кристалната призма, затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Позволи на металическото щракане от планетната система да го поведе надолу, надолу и все по-надълбоко в черната яма в него, покрай кипящия кладенец със сенките му, до малката хралупа под него. Там, свито на кълбо като животно, заспало зимен сън, се криеше единственото му семенце многобагрена светлина.

Той го взе нежно във въображаемата си длан и го поразбуди, вдигайки го внимателно, сякаш носеше вода в шепи. И докато го издигаше в себе си, силата му затрептя от нетърпение, топла и прелестна — единственото нещо, което харесваше у себе си.

Като отвори очи, звездната светлина танцуваше около върха на пръста му, пречупвайки се през призмата.

Баща му завъртя няколко копчета по устройството и си записа нещо с другата ръка.

Семенцето звездна светлина започваше да му се изплъзва, да се разсейва във въздуха.

— Само секунда още — нареди кралят.

Рун стисна зъби, сякаш така можеше да попречи на светлинката да се пръсне.

Още едно щракване на устройството и още една записка с архаичен ъгловат почерк. Древният език на елфите — баща му записваше всичко на полузабравения език, който народът им бе използвал по времето на преселението си на Мидгард от Северната пукнатина.

Звездната светлина потрепери, лумна за миг и се изпари. Думкащото сърце на Рун заглуши подразнения сумтеж на Есенния крал.

Докато баща му довърши записките си, Рун успя да се съвземе.

— Какво правиш с това нещо?

— Изучавам как светлината се движи през света. Как можем да й придаваме различни форми.

— Това не е ли работа на учените от университета?

— Интересите ни не се припокриват. — Баща му го огледа изпитателно. И заяви без всякаква прелюдия: — Време е да потърсиш уместна елфка за брак.

Рун примига.

— За теб?

— Не се прави на глупав. — Баща му затвори тефтера си и се облегна назад в стола. — Дължиш наследник на рода ни. Трябва да умножаваме съюзите си с други земи. Оракула предсказа, че ще бъдеш справедлив и благороден крал. Това е първата крачка в тази посока.

Всички елфи, и от мъжки, и от женски пол, посещаваха Оракула на Лунния град на тринайсетгодишна възраст — един от двата Велики ритуала за встъпване в зрелостта: няколко години или десетилетия след срещата с Оракула идваше и Изпитанието.

Коремът на Рун се преобърна при спомена за първия Ритуал, много по-неприятен от тежкото Изпитание.

— Нямам намерение да се женя.

— Бракът е политическо споразумение. Създай наследник, после продължавай да чукаш когото си поискаш.

Рун изръмжа.

— Няма да се оженя. И в никакъв случай няма да участвам в уреден брак.

— Ще правиш каквото ти се каже.

— Ти не си женен.

— Не е имало нужда от политически съюз.

— А сега има?

— Отвъд морето бушува война, в случай че не си разбрал. Положението се влошава с всеки изминал ден и не е изключено сраженията да стигнат до нашите брегове. Затова трябва да се подсигурим.

Рун впи разярен поглед в баща си. Кралят говореше сериозно.

— Искаш да ме ожениш, за да имаме солидни съюзници във войната? — процеди Рун. — Нали астерите са ни съюзници?

— Да. Но войната е преходен период, през който в стълбицата на властта лесно настъпват изменения. Налага се да демонстрираме тежестта и влиянието си.