Дом на пръст и кръв

Не, не беше, дори да оставеха титлата му настрана. Колкото и да се доближаваха силите им по дълбочина, Рун винаги щеше да е едно стъпало под баща си, въпреки че го наричаха Избраника и носеше Звездния меч. Така и не беше решил, дори след като претърпя Изпитанието и Скока преди петдесет години, дали е облекчение, или проклятие, че силата му се оказваше по-малка от тази на краля. От една страна, ако беше надминал баща си, играта щеше да тръгне в негова полза. От друга обаче, щеше твърдо да се установи като негов съперник.

А тъй като беше виждал какво прави баща му със съперниците си, предпочиташе да не влиза в този списък.

— Тази информация е изключително важна. Вече се обадих на Флин и Деклан да подсилят патрулите в Пет рози. Всяка улица ще е под наблюдение.

— Тоест не е имало нужда да ти казвам, нали така?

Баща му наближаваше петстотингодишнината си, бе носил златната корона на Есенния крал през по-голямата част от живота си и се беше държал като задник през целия. А още не показваше белези на стареене — не и като елфите, които постепенно вехнеха, наближавайки смъртта си, като риза, прана твърде много пъти.

Значи поне още няколко века Рун трябваше да играе ролята на принц. Да чука на вратата му и да чака позволение да влезе. Да коленичи пред него и да му се подчинява.

Рун беше един от десетината елфически принцове на планетата Мидгард — и през десетилетията се беше срещнал лично с повечето от тях. Но той беше единственият Избраник от рода Звезделф. Единствен сред всички елфи на планетата.

Също като него, и другите принцове служеха на надменни, суетни крале, провъзгласени за владетели на градове и пусти земи в цял Мидгард. Някои от векове чакаха да възседнат трона, отброявайки десетилетията, сякаш бяха месеци.

Това го отвращаваше. Открай време. Както и фактът, че всичко, което притежаваше, беше финансирано от кучия син пред него: офисът му над бара, вилата в Пет рози, украсена с безценните антики, които кралят му беше подарил след спечелването на Звездния меч на Изпитанието. Рун почти не посещаваше вилата си; предпочиташе да живее в къща край Стария площад заедно с двамата си най-добри приятели.

Също купена с пари на баща му.

Официално парите бяха от „заплатата", която Рун получаваше като главнокомандващ елфическите патрулни отряди на Помощната гвардия. Но баща му всяка седмица подписваше чека.

Есенния крал вдигна призмата.

— Каза ли нещо важно командирът на 33-ти?

Срещата им за малко да завърши катастрофално.

Първо Тибериан толкова време го разпитва кръстосано къде била Брайс миналата вечер, че Рун едвам се сдържа да не го пребие, нищо че беше командир на 33-ти. После ангелът прояви наглостта да го попита къде е бил той снощи.

Рун се въздържа да спомене пред командира, че наистина се беше изкушил да пречука Максимус Терциан, задето беше сграбчил Брайс за ръката.

Но тя щеше да му отхапе главата за такова нещо. Пък и успя да се справи сама, спестявайки на Рун политическия кошмар около подхващането на кръвна вражда между двата им Дома. Не само между Небеса и дихания и Пламъци и сенки, но и между рода Данаан и рода Терциан. А вследствие — и между всички елфи и вампири във Валбара и Пангера. Елфите не си поплюваха с кръвните вражди. Нито пък вампирите.

— Не — отговори Рун. — Само, че Максимус Терциан е умрял броени часове след бизнес среща с Брайс.

Баща му остави призмата, повдигайки злобно горната си устна.

— Казах ти да предупредиш това момиче да кротува.

Това момиче. Баща им винаги наричаше Брайс „това момиче" или „момичето". Рун не го беше чул да изговаря името й от дванайсет години насам. От първото й и последно посещение в тази вила.

Оттогава всичко се промени. Тринайсетгодишната Брайс беше дошла с детски ентусиазъм да се запознае най-сетне с баща си и близките му. Да се запознае с Рун, който се беше развълнувал да открие, че има доведена сестра, след като шейсет години беше живял с мисълта, че е единствено дете.

Есенния крал настоя срещата да бъде тайна — без да изтъква очевидното: докато Оракула не прошепне какво бъдеще те чака. Събитията от онзи ден бяха същинско бедствие — не само за Брайс, но и за Рун. Гърдите му още се свиваха, като си спомнеше как Брайс напуска вилата обляна в сълзи на ярост, без дори веднъж да погледне през рамо. Отношението на баща им към нея бе отворило очите му за истинската природа на Есенния крал… И безчувственият елф пред него така и не беше забравил този факт.

През следващите три години Рун често посещаваше Брайс в дома на родителите й. Тя беше малка светлинка в живота му — всъщност най-ярката, ако трябваше да е откровен. До онова глупаво, срамно скарване помежду им, заради което Брайс още го мразеше в червата. Рун не я винеше — не и след думите, които беше изплюл насреща й, мигновено съжалявайки, че са излезли през устата му.

Рун каза: