Дом на пръст и кръв

Хънт се скова при мисълта.

— Полукс ще е същинска напаст в този град.

Чука беше известен с хобитата си: убийства и изтезания.

— Ще се погрижим за него. Мика знае какъв е, какво обича да прави. Астерите може и да са му заповядали да приветства Сандриел, но той няма да й позволи да отпусне юздите на Полукс. — Исая се умълча за миг и погледът му се отнесе, сякаш обмисляше нещо. — Но мога да се постарая да не си на разположение по време на посещението на Сандриел.

Хънт вдигна вежда.

— Ако намекваш за заканата на Мика относно мъжеството ми, ще се въздържа.

Исая се засмя тихо.

— Мика ти нареди да разследваш случая заедно с Куинлан. Тоест ще си много, много зает. Особено ако държи Брайс да е под постоянна охрана.

Хънт му се подсмихна.

— Толкова зает, че няма да мога да стъпя в Комициума.

— Толкова зает, че ще те разквартирувам на покрива срещу сградата на Куинлан, за да я наблюдаваш.

— И на по-неудобни места съм спал. Ще е добро оправдание да държа Куинлан под око не само за охрана.

Исая свъси вежди.

— Набелязал си я като заподозряна?

— Просто не изключвам тази възможност — сви рамене Хънт. — Мика също не я изключи. Затова докато не докаже обратното, няма да я зачеркна от моя списък.

Питаше се кого ли ще включи Куинлан в своя списък със заподозрени. Исая само кимна, затова Хънт го попита:

— И няма да кажеш на Мика, че ще я наблюдавам денонощно?

— Ако забележи, че не спиш в квартирата си, ще му кажа. Но дотогава ще си мълча.

— Благодаря.

Думата обикновено не присъстваше в речника на Хънт, не и за употреба пред крилати, но я каза от сърце. Исая се беше доказал като най-достойния сред всички — сред Разгромените ангели и всички легионери, с които някога бе служил Хънт. Уменията и белите криле на Исая трябваше да са му осигурили място в Астерската гвардия, но и той като Хънт идваше от дъното. А в елитния легион на астерите приемаха само благородници. Игнорирайки добри войници като Исая.

Хънт, със сивите си криле и скромно потекло, макар и надарен със силата на светкавиците, никога не бе имал шанс. Предложението да постъпи в елитния 18-и легион на Шахар беше най-голямата привилегия в живота му. И той я обикна почти мигновено, задето го бе приела за достоен — както и Исая. Целият 18-и се състоеше от войници, подбрани не заради общественото им положение, а заради способностите им. Заради истинската им стойност.

Исая махна към Бизнес района и Комициума в средата му.

— Иди да си вземеш екипировката от квартирата. Аз трябва да се отбия на едно място преди срещата с Мика. — Хънт примига и Исая побърза да обясни: — Налага се да говоря с принц Рун, за да потвърдя алибито на Куинлан.

Хънт не можеше да си представи по-неприятна задача и беше сигурен, че същото важи и за Исая, но протоколът си беше протокол.

— Искаш ли да те придружа? — предложи все пак.

Поне това му дължеше.

Исая вдигна едното ъгълче на устата си.

— Като се има предвид, че при последната ви среща счупи носа на Данаан, май ще откажа.

Мъдро.

— Той си го заслужи — провлачи Хънт.

За щастие, Мика се беше посмял на случката — инцидента, както Наоми я наричаше. Все пак рядко се случваше елф да си получи заслуженото, затова дори губернаторът позлорадства дискретно заради спречкването им на миналогодишните празненства по случай пролетното равноденствие. Даже възнагради Хънт с цяла почивна седмица. Нарече я „временно отстраняване от длъжност“ — но го придружи с дебел бонус към заплатата му. И извади три от убийствата, които дължеше.

— Ще се чуем по-късно — каза Исая.

— Успех!

Исая му отвърна с вяла, уморена усмивка — единственият белег за бремето от толкова години бъхтене с двете татуировки по кожата му — и тръгна да издирва Рун Данаан, принца на елфите.

Брайс тръгна през изложбената зала, но изсъска от болката в крака си и събу високите токчета, изритвайки ги толкова силно, че едната обувка се блъсна в стената и разлюля близката антична ваза.

Безизразен глас попита иззад нея:

— Когато приковеш топките на Хънт Аталар към стената, ще бъдеш ли така добра да ми изпратиш снимка?

Брайс изгледа ядосано екрана, който отново се беше включил — и магьосницата на него.

— Наистина ли искаш да се замесваш в това, шефе?

Джесиба се облегна назад в позлатения си стол — кралица в покой.

— Не ти ли допада мисълта за хубаво старомодно отмъщение?

— Нямам никаква представа кой би искал да убие Даника и глутницата. Никаква.

Струвало й се беше логично Бригс да призове демон, който да свърши тази работа вместо него: бяха го освободили на същия ден, Даника беше на нокти заради това, а после я бяха убили. Но щом не беше Бригс и Максимус Терциан също беше разкъсан на парчета… Изобщо не знаеше откъде да започне.

Но щеше да се справи. Щеше да намери извършителя. Отчасти за да накара Мика Домитус да си вземе назад думите, че тя представлявала интерес за разследването, но и… Брайс стисна зъби. Щеше да намери убиеца и да го накара да съжалява, че се е родил.

Тръгна към бюрото, стараейки се да не куца, и седна на ръба му.

— Губернаторът трябва да е отчаян.

И да е загубил ума си, щом търсеше помощ от нея.