Дом на пръст и кръв

— Не ме засягат плановете на губернатора — каза Джесиба. — Играй си на отмъстителен детектив колкото си искаш, Брайс, но не забравяй, че имаш работа. Срещите с клиенти в никакъв случай не бива да остават на заден план.

— Знам. — Брайс прехапа вътрешността на едната си буза. — Но щом извършителят е способен да призовава такъв демон да му върши мръсната работа, вероятно и аз ще си намеря смъртта.

Доста вероятно, защото още не беше решила дали и кога да направи Скока.

Блестящите сиви очи обходиха лицето й.

— Тогава дръж Аталар близо до себе си.

Брайс се наежи. Май я имаха за някакво беззащитно момиченце, нуждаещо се от закрилата на голям, силен воин.

Е, може би донякъде беше така. Всъщност почти си беше така.

Напълно и съвършено си беше така, ако онзи демон пак изскочеше насреща й.

Но наистина беше добре да състави списък със заподозрени. И другия, с последните места, които бе посетила Даника, преди… Тялото й се напрегна при мисълта.

Добре, щеше да приеме охраната на Аталар. Но възнамеряваше да поозори надутото копеле.

Телефонът на Джесиба иззвъня. Магьосницата надникна към екрана.

— Бащата на Терциан е. — Тя погледна предупредително Брайс. — Ако започна да губя пари, защото ти си играеш на детектив с Умбра Мортис, ще те превърна в костенурка.

Тя вдигна телефона към ухото си и видеовръзката прекъсна.

Брайс въздъхна тежко и натисна копчето, което затвори дървените панели пред екрана.

Тишината в галерията се заусуква около нея, загриза костите й.

Поне този път Лехаба май не подслушваше. Мъничката непоправимо любопитна огнена фея не наруши пулсиращата тишина с чукане по желязната врата и шушукане от другата й страна.

Брайс опря лакът в хладната повърхност на бюрото и отпусна чело на дланта си.

Даника никога не й бе споменавала, че познава Терциан. Дори никога не бяха говорили за него — нито веднъж. И само толкова ли знаеше?

Извадеше ли Бригс от уравнението, цялото убийство ставаше необяснимо. Защо демонът беше избрал точно техния апартамент, чак на третия етаж в сграда, която уж беше под видеонаблюдение? Господарят му трябваше да е го изпратил с някаква умисъл. Даника и другите, включително Терциан, явно са били целта му, а връзката на Брайс с вампира вероятно беше просто смахнато съвпадение.

Пръстите й се заиграха с амулета на златната верижка, прокарвайки го насам-натам по нея.

По-късно щеше да мисли за това. Довечера, защото… погледна към часовника си. По дяволите!

Чакаше клиент след четирийсет и пет минути, а дотогава трябваше да покори цунамито от документи за дърворезбата от Свадгард, която бяха купили вчера.

Или пък беше по-добре да се потруди върху молбата за работа, която държеше в тайна папка в компютъра, измамно кръстена „Доставки на хартия“.

Джесиба, която й беше поверила всички задачи от зареждане с тоалетна хартия до поръчки на хартия за принтера, никога не би отворила такава папка. Затова и нямаше как да види, че сред истинските документи Брайс беше скътала папка, озаглавена „Фактури за офис материали: март", която не съдържаше фактури, а мотивационно писмо, автобиография и недовършени молби за работа на десетина различни позиции.

Някои бяха прекалено амбициозни. Помощник-уредник на „Музея за изкуство на Лунния град". Като че ли биха я взели на такава позиция без диплома по изобразително изкуство или история. И при положение че повечето собственици на музеи вярваха, че места като антиквариат „Грифон" трябва да са забранени от закона.

Други позиции — личен асистент на госпожица Префърцунена Адвокатка — просто не си заслужаваха усилията по кандидатстването. Да, щеше да смени обстановката й шефката, но всичко друго си оставаше същото.

И все пак й предлагаха изход. Вярно, трябваше да се издължи някак на Джесиба и да се моли шефката й да не я превърне в някоя пълзяща твар още като чуе, че иска да напусне, но поне понякога успяваше да повдигне настроението си, доизкусурявайки малко по малко молбите и автобиографията си.

Но щом убиецът на Даника убиваше отново, щом Брайс имаше възможност да помогне с неблагодарната си работа… Излизаше, че молбите са просто загуба на време.

Тъмният екран на телефона й отразяваше смътно светлините високо, високо над нея.

Брайс въздъхна отново, набра паролата си и отвори старите съобщения.

Няма да съжаляваш. От доста време измислям начини да те глезя. И да се забавляваме заедно.

Знаеше наизуст съобщенията от Конър, но я болеше да ги вижда. И болката отекваше във всяка част на тялото й, в тъмните останки от душата й. Затова винаги ги четеше.

Забавлявай се. Ще се видим след два дни.

Белият екран прогаряше очите й.

Пиши ми, като се прибереш, за да съм спокоен.

Тя затвори прозореца. И този път не посмя да прослуша гласовата си поща. Правеше го само в ежемесечните си емоционални спирали към черна депресия. За да чуе смеха на Даника.