Домът на боговете

Кракенът, отървал се за малко от вечния си дълг да спи в бездънните дълбини океански пред синьо-черната стена на Атлантида, се плацикаше в един басейн с делфийски девойчета и се радваше на краткия си отдих.

— Много ми е приятно да видя, че всички се забавляват — каза Астур на прикрепения към него гид.

— На всички прочути спящи се полагат кратки почивки от тяхната работа-забрава. Тук ли е онази, която търсиш?

Астур се огледа, но не видя Леция сред тълпата в басейните.

— Тогава нека продължим малко по-нататък — предложи гидът. — Ето това е Басейнът на сънищата, който се пълни от съвсем истински онирически поток. Това е Локвата за газене на Блаженото очакване, където човек не знае спи ли, будува ли, а витае в състояние между двете и понякога се спуска до океанско съзнание, а понякога — в дръзновени сънища.

Този поток носеше всички видения, приписвани на опиума и неговите производни, но без махмурлук и последици. И без привикване, защото сънищата и фантазиите си оставаха свежи завинаги.

— Няма я — каза Астур.

— Значи трябва да е в секцията с истинските извори на Лета. Всички, които пият от водата на Лета, се лишават от памет и сега съществуват във вечно реене. Това е приятно състояние, макар човек да разполага с малка част от предишните си възможности. Тук мъжете оставят опърничавите си жени и обуздават тяхното вироглавство със забрава.

И тъкмо тук той я намери: прекрасната Леция, облегната на стената на един басейн, по шикозни бикини; дългата й коса се спускаше по раменете.

— Здравей — поздрави Астур.

Тя му се усмихна и отново се зачете в модното списание. Личеше си, че не го е познала.

Душата на Астур се изпълни със скръб и той попита служителя:

— Нищо ли не може да се направи?

— Може — отвърна служителят. — Разполагаме със специален препарат за онези, които искат паметта на техните любими да бъде възстановена. Но мнозина не се възползват, защото често намират любимите си за по-чаровни без памет — поради което те не се сещат за какво да им мрънкат поне за известно време.

Астур настоя, че неговият случай не бит такъв. Двамата с Леция били новобрачни и щяло да мине доста време, докато почне да се оплаква от нея. И така, донесоха противоотровата, която пробутаха на Леция под маската на заскрежена ягодова „маргарита“, питието, на което нито боговете, нито хората могат да устоят. И само за миг или още по-бързо паметта й се възстанови.

Но скоро стана ясно, че в процеса на възстановяване нещичко се беше объркало.

— Франклин! — възкликна тя. — Къде е Франклин?

— Кой е Франклин? — удиви се Астур.

— Моят съпруг, разбира се, и президент на Съединените щати.

Жестоката истина се разкри. На Леция бяха дали противоотрова, забъркана за някой друг. И сега тя притежаваше нечия чужда памет и беше убедена, че е нейната.

По-нататъшният разпит разкри, че се мисли за смъртна на име Елинор Рузвелт — човек от женски пол, послужила за модел на мнозина други. Постоянно приказваше за някакво събитие, въображаемо може би, наречено Втора световна война.

Астур успя да я накара да тръгне с него едва когато се престори на човек на име Уендъл Уилки, по когото госпожа Рузвелт явно си падаше.

Когато каза на Леция, че трябва отново да я остави сама, тя му каза:

— Всичко е наред, Уендъл.

Беше свикнала с разместванията във висшите служби.

Част пета

35

В царството боговете си провеждаха ежемесечния банкет — В Клостермачър Хол, заемащ централно положение в божествената зона. Банкетът беше само за членове на клуба — допускаха се само богове и се изключваха близки, тролове, духове, призраци, таласъми и други същества, които чат-пат се опитваха да се натресат там.

Бог Локи тъкмо вдигаше наздравица, когато на вратата се почука. Той се падаше най-близо, та я отвори.

На прага стоеше някакъв, когото Локи не познаваше.

— К’во искаш?

— Казвам се Скабър — представи се новодошлият. — Току-що пристигнах.

Локи вдигна рамене.

— Е, и к’во искаш?

— Искам да вляза на банкета — обясни Скабър. — Чух, че бил открит за всички богове.

Локи го огледа. За бог Скабър беше среден на ръст, ни дебел, ни слаб. Имаше източено лице и не изглеждаше твърде зле. Косата му беше къдрава, медночервена и стърчеше на главата му като четка. Това наведе Локи на една идея.

— Ти случайно да не си бог-лисица? От японските или китайските може би, или навярно от айну?

Скабър сви рамене.

— Може. Честно, представа си нямам.

— Но си бог, нали?

— Естествено — и Скабър включи нимба си; бледовиолетовото сияние около главата и раменете му показа, че е безсмъртен, sine qua non за боговете.

Локи се поколеба. Наистина, сегиз-тогиз в Царството на боговете наминаваха неизвестни богове. Не всички божества са прочути. Сред боговете някои бяха по-известни от друга, а трети въобще не бяха известни. Някои като че ли нямаха ни произход, ни семейство и приятели, ни родословно дърво и история, нищо освен тяхната божественост, както излизаше.

— Момент само, да поговоря с останалите — рече му Локи. Върна се вътре и съобщи на другите богове за разговора.

— Пусни го — нареди Хралмар. — Ако е менте, бързо ще разберем. — Другите се съгласиха.