Домът на Червения убиец

Пол Дохърти Домът на червения убиец ( книга 2 от " Скръбните мистерии на брат Ателстан")

Пролог

Юни 1362 г.

Убийството, ужасно и кърваво, беше планирано от душа, черна като нощта. Убийство, на чието неизбежно приближаване щяха да бъдат мълчаливи свидетели единствено жаркото слънце и гладките безветрени води на Средното море.

Денят беше горещ и към обяд жегата вече притискаше като тежка завивка тримачтовата карака¹, потеглила от Фамагуста. Платната бяха увиснали, смолата между плесенясалите греди се топеше. Пасажерите на борда – поклонници, търговци, пътешественици и скитници – се бяха свили под всички сенки, които бяха успели да намерят. Някои се молеха; други, засенчили зачервените си очи от слънцето, оглеждаха небето в очакване дори на най-лек полъх. Палубите на "Сейнт Марк" пареха на допир; дори екипажът се беше скрил от блясъка и горещината на слънцето. Наблюдателят дремеше високо на мачтата. Сребърен медальон на свети Христофор², закован над главата му, улавяше слънчевите лъчи и ги връщаше обратно като молитва за сянка и силен, хладен бриз.

Под наблюдателя, в подножието на мачтата, дремеше рицар, облечен в бяла ленена риза и панталон с петна от пот, напъхан в кожени ботуши, краката му помръдваха неспокойно. Той избърса потта от челото си и почеса черната си брада. Погледна към момчето, което се беше подслонило в сянката на фалшборда и с широко отворени очи гледаше доспехите му – ризница, ръкавици, нагръдник. Вниманието му беше привлечено от бяло памучно наметало с голям, грубо изрисуван червен кръст в средата. Момчето хвърли поглед към рицаря, докато протягаше ръка, за да докосне украсената дръжка на двуострия меч.

– Пипни го, момче – прошепна рицарят и белите му зъби проблеснаха в загорялото лице. – Хайде, пипни го, щом искаш.

Момчето го послуша и по лицето му се разля усмивка.

– Искаш ли да станеш рицар, момче?

– Да, сър, искам да бъда кръстоносец, макар да съм сирак – отвърна сериозно детето.

Рицарят се усмихна, но лицето му стана сериозно, когато погледна към кърмата. Беше видял, че кормчията вика капитана, а сега и двамата гледаха към морето. Капитанът изглеждаше разтревожен. Той свали широкополата си шапка и закрачи напред-назад по палубата, ругаейки под нос. Над него наблюдателят внезапно извика: "Виждам кораби без платна, приближават бързо!"

Гласът му предизвика вълнение на борда. Само маврите-корсари кръстосваха морето с кораби без платна. Хората на палубата се раздвижиха, деца плачеха, мъже и жени крещяха. По стълбите се чу тропот, войниците и моряците се събираха. Хорът от стонове се усилваше.

– Без платна! – извика един войник. – Трябва да са галери!

Шумът заглъхна, когато страхът от смъртта измести негодуванието от жарките слънчеви лъчи. Денят щеше да свърши, щеше да падне мрак и въздухът да се разхлади, но бързоходните галери на корсарите със зелените флагове нямаше да изчезнат. Те обикаляха между гръцките острови като хищни вълци и ако се доближаха, нямаше да могат да им избягат. Появиха се генуезки стрелци; главите им бяха покрити с големи бели кърпи, огромните арбалети подскачаха на гърбовете им. Зад тях момчета носеха колчани, пълни със стрели с назъбени остриета.

– Една галера! – извика наблюдателят. – Не, две! Не, четири! Движат се на север-североизток!

Моряци, пътници и войници се спуснаха към релинга и корабът се наклони като връхлитащ ястреб.

– Обратно по местата! – Капитанът бързо слезе по стълбата от кърмата. – Боцман! – изрева той. – На оръжие! Стрелците на кърмата!

Отново настъпи суматоха: огромни ведра морска вода бяха наредени на палубата до бурета със сив пясък. Моряци и войници гръмогласно заклинаха уплашените пътници да слязат в зловонния мрак под палубата. Когато капитанът наближи, рицарят се размърда.

– Галери – мърмореше мореплавателят. – Бог да ни е на помощ, много са! – Той погледна към синьото небе. – Не можем да избягаме. Една можеше да не ни нападне, но четири...

– Ще се биете ли? – попита рицарят.

Капитанът разпери ръце.

– Може да не ни предизвикат – отчаяно каза той. – Може само да поискат откуп.

Рицарят кимна. Знаеше, че капитанът лъже. Обърна се към момчето, което се беше промъкнало до него.

– Хубав ден за умиране – прошепна той. – Помогни ми да сложа бронята.

Момчето притича към фалшборда и донесе с мъка тежката ризница. Докато се обличаше за битка, рицарят се оглеждаше. Екипажът беше направил всичко, което можеше.

Сега цареше гробна тишина, нарушавана само от плискането на водата по бордовете на кораба и глъчката от наближаващите тъмни галери.

– Вестители на смъртта – прошепна рицарят.

Капитанът го чу и се обърна.

– Защо толкова много? – попита той объркан. – Сякаш са знаели, че сме тук.

Рицарят нахлузи ризницата и закопча кожения колан за меча на кръста си.

– Какъв е товарът ти?

Капитанът сви рамене.

– Пътници, плодове, мехове с вино, някой и друг топ плат.

– И няма никакво съкровище?