Домът на Червения убиец

Виелиците скриваха небето, нощта беше черна като ада. Нито една богобоязлива душа не излизаше, особено в Пети Уелс³ и източен Смитфийлд, районът около Тауър, чиито покрити със сняг кулички се забиваха предизвикателно в тъмното нощно небе. Пазачите върху покритите с лед стени между кулите се бяха отказали да стоят на пост и се криеха зад стените. Край решетките на портите също нямаше жива душа, защото ключалките и веригите бяха така замръзнали, че никой не би могъл да отвори.

Дори в летен ден хората избягваха Тауър. Стариците шушукаха, че това място било създадено от дявола и черните гарвани, които кръжаха около мрачните му кули, били ято демони на лов за човешки души. Те казваха и че в хоросана на стените била примесена човешка кръв, а под каменните основи лежали черепи от човешките жертви, принесени от великия Цезар, когато строял крепостта си. Други, малцината, които можеха да четат, твърдяха, че това са глупости – Бялата кула в Тауър била построена от Уилям Завоевателя, за да държи Лондон в страх – и им се присмиваха като на приказки, измислени, за да плашат децата.

Но стариците бяха прави: Тауър криеше ужасни тайни. Под една от стените минаваха студени коридори, със стени, облени в зелена слуз. Стари, опушени факли висяха отпуснато от ръждясалите скоби по стените. Никой не беше слизал тук от години, дори войниците никога не идваха в този загадъчен лабиринт от тунели. Там имаше три тъмници, но само две врати, а в средната килия, квадратна черна кутия, беше проснат разлагащ се скелет. Нямаше свидетели какъв е бил, когато костите му са били обвити с плът и кръвта беше текла като горещо вино през сърцето и мозъка му. Сега скелетът беше пожълтял. Един плъх влезе през решетките и безуспешно се зарови в празните орбити, сетне притича покрай костеливата ръка, подпряна на стената, точно под грубо нарисуван тримачтов кораб.

Убиецът, скрит в сянката на замръзналата стена при кулата с камбаната, не знаеше нищо за тези тайни места, но осъзнаваше, че Тауър крие големи загадки. Той се уви по-плътно в наметалото си.

– "Дойде времето," – цитира той шепнешком Библията – "когато всичко тайно ще стане явно, а скритото – известно и ще излезе наяве."⁴ – Убиецът погледна към небето. "За кръвта се отмъщава само с пролята кръв!"

Харесваше му мисълта, че справедливостта и смъртта вървят ръка за ръка. Той хвърли поглед нагоре към тъмния силует на кралската църква "Сейнт Питър Ад Винкула". Бог със сигурност би разбрал. Не беше ли дамгосал Каин за убийството на Авел, а и защо отнелите човешки живот да остават ненаказани? Убиецът не се притесняваше от хапещия вятър, гъстите снежинки и самотния, натрапчив зов на нощните птици, който се чуваше откъм заледената река.

– Има неща, по-студени от вятъра – прошепна той, преди да се потопи в себе си, за да размишлява над собствената си черна душа и огромната открита рана, която гноеше в нея.

Скоро щяха да дойдат коледните празници и денят на избитите младенци⁵. Време на невинност и топлина, на изобилна храна, която се пече бавно на въртящи се шишове. Стаите щяха да бъдат украсени с вечнозелени клонки; щеше да има представления, гуляи, игри, топли сладкиши и греяно вино. Убиецът се усмихна. И както всяка Коледа, убийците щяха да се съберат тук, в Тауър. Той лекичко се залюля на пети и пръсти. Присъдата щеше да бъде изпълнена, предупрежденията вече бяха приготвени. Той протегна ръце към нощното небе.

– Нека се лее кръв – прошепна. – Нека Убийството бъде мое оръжие!

Кръстът на "Сейнт Питър Ад Винкула" привлече погледа му.

– Нека Бог бъде мой съдник – прошепна той и пъхна ръка под наметалото, взрян в черната нощ.

Спомни си миналото и отново се залюля напред-назад, тананикайки си песен, която само той разбираше. Вече му беше топло. Щеше да промие душевните си рани с кръвта на своите жертви.

Първа глава

Брат Ателстан стоеше на камбанарията на "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк и гледаше небето. Прехапа долната си устна и тихичко изруга. Беше се надявал, че облаците вече ще са се разкъсали – това беше станало за малко и звездите бяха проблеснали като скъпоценни камъни върху кадифена възглавничка. С наближаването на най-дългата нощ на годината Ателстан бе възнамерявал да изучава съзвездията и да провери дали авторът на Equatorie of the planetis⁶ е бил прав. Но вятърът отново беше струпал снежните облаци в плътен воал върху небето.

Свещеникът затропа с крака, за да ги стопли, и духна върху премръзналите си пръсти. Взе мастилницата, перото, астролабията и пергамента, отвори капака към стълбите и заслиза предпазливо. Църквата беше ледена и тъмна. Той взе огнивото и запали вощениците пред статуята на света Богородица, факлите в нефа и дебелите восъчни свещи на олтара. После слезе под олтара, над чиято нова преграда Хъдъл наскоро беше изрисувал как Христос извежда душите от Чистилището. Ателстан се възхищаваше на смелите мазки на художника в зелено, червено, синьо и златно.