Допустим риск

— Защо не се обади от телефона в приемната, там няма никой — попита Ким.

— Подслушват ме и в нея.

— През стените ли? — стъписа се тя.

— Налага се да се обадя на онова говедо, шефа на отдел „Лицензи“ от Харвардския университет — продължи да се мята Едуард, без да обръща внимание на думите и. — Запретнал се е, идиотът му с идиот, да ми отмъщава лично. Отвори тефтерчето и намери номера.

— Може би просто си върши работата — престраши се да каже Ким, която знаеше за отколешната вражда между двамата.

— Смяташ, че си върши работата, като ме уволнява дисциплинарно ли? — изкрещя Едуард. — Какъв наглец! И през ум не ми е минавало, че на малкия вироглав книжен плъх ще му стиска да ми извърти такъв номер!

Ким усети, че сърцето и се разбумтява. Едуард говореше точно както онзи път, когато бе метнал чашата с вино в жилището си.

Достраша я да казва каквото и да било.

— Добре де, карай да върви — подхвана той, но вече съвсем спокойно. Дори се усмихна. — Какво да се прави, такъв е животът. Винаги има подеми и спадове. Седна и набра номера.

Ким се поотпусна, но не смееше да отмести поглед от Едуард. Заслуша как той си говори мирно и кротко с човека, когото току-що беше клел и обиждал как ли не. Щом остави слушалката, подметна, че в края на краищата мъжът имал ум в главата си.

— Така и така съм дошъл — обърна се той към нея, — ще изтичам до горе да приготвя дрехите за химическо чистене. Нали ме помоли вчера. Понечи да тръгне нагоре по стълбите.

— Но ти вече ги приготви — напомни му тя. — Сигурно си го направил сутринта, защото когато станах, ги намерих.

Той спря и примига смутено.

— Така ли? — учуди се. Сетне добави: — Е, браво на мен! Тогава се връщам в лабораторията.

— Едуард! — повика го младата жена, преди той да е излязъл от къщата. — Добре ли си? Напоследък все забравяш какво си правил.

— Така си е — съгласи се той. — Много отвеян съм станал. Но никога не съм се чувствал по-добре. Просто съм затънал в работа. Ала вече се вижда светлинка в тунела, ще станем баснословно богати! Включително и ти. Говорих със Стантън да ти дадем малко акции, той няма нищо против. Значи и ти ще участваш в подялбата на голямата печалба.

След час Ким седеше в едно кафене, стискаше пръсти и нервно се оглеждаше в очакване кога ще се появи Кинард. Бе го помолила по телефона спешно да дойде.

— Дано не ти се натрапвам — рече му още щом той седна на масичката.

— Радвам се да те видя — отвърна Кинард.

— Трябва да те питам нещо — подхвана Ким. — Възможно ли е, ако вземаш психотропно лекарство, да започнеш да забравяш?

— Разбира се. Но съм длъжен да уточня, че човек забравя по много причини. Симптомът не е никак характерен. Какво, нима при Едуард се наблюдава такова нещо?

— Мога ли да разчитам, че ще си мълчиш?

— Казах ти вече, не се притеснявай — увери я мъжът. — Едуард и колегите му още ли вземат лекарството?

Тя кимна.

— Тия не са добре — завъртя глава Кинард. — Търсят си белята. А някакво друго странично действие забелязала ли си?

Ким изсумтя.

— Няма да повярваш — отвърна тя. — Направо са се преобразили. Преди да започнат да вземат лекарството, вечно бяха начумерени и се караха. Сега преливат от щастие и задоволство. Държат се, сякаш са на купон, въпреки че продължават да работят със същото трескаво темпо.

— Значи лекарството им действа добре — каза лекарят.

— В някои отношения — да — съгласи се младата жена. — Но ако поседиш известно време с тях, оставаш със странното усещане, че си приличат като две капки вода и са доста скучновати, макар че уж са весели и много усърдни.

— Звучи ми като в „Прекрасния нов свят“ — отбеляза мъжът и се засмя.

— Хич не се смей — рече Ким. — И аз си помислих същото. Но това е по-скоро философски въпрос и той сега не ме занимава. Притеснявам се, че Едуард забравя съвсем елементарни делнични работи. И нещата като че ли се влошават. Нямам представа дали това важи и за другите.

— Какво ще правиш? — попита мъжът.

— Не знам — призна си младата жена. — Надявах се или да потвърдиш страховете ми, или да ги разсееш. Но както гледам, явно не можеш да направиш нито едното, нито другото.

— Да, със сигурност не мога — призна Кинард. — Но ще ти кажа нещо, върху което да помислиш. Възприятията се влияят изключително много от очакванията. Затова и в медицинските изследвания са въведени така наречените „слепи“ опити, когато количествата и дозите не са предварително известни. Не е изключено очакванията ти да видиш отрицателно въздействие на лекарството върху Едуард да е повлияло за онова, което виждаш. Знам, че Едуард е изключително умен и подготвен, не ми се вярва да поеме неразумен риск.

— Май си прав — съгласи се тя. — Вярно е, че в момента не знам какво точно виждам. Възможно е и да се заблуждавам сама, но… се съмнявам.

Кинард погледна часовника върху стената и се извини:

— Прощавай, но разполагам със съвсем малко време — каза той. — Имам операция. Но ще бъда тук още няколко дни, ако искаш пак да поговорим. Ако пък не успееш да дойдеш — ще се видим в интензивното отделение на Бостънската болница.