Допустим риск

Робин Кук Допустим риск

Дяволът знае как форма благовидна да приема.

„Хамлет“, Уилям Шекспир

ПРОЛОГ СЪБОТА, 6 ФЕВРУАРИ 1692 ГОДИНА

Подгонена от хапещия студ, Мърси Григс шибна с камшика кобилата и тя ускори ход, както теглеше с лекота шейната по твърдия сняг. Мърси се сгуши във високата яка на палтото от тюленова кожа и стисна длани в маншона, та да се постопли — беше сковал небивал мраз.

Денят в Нова Англия беше ясен и безветрен. Отклонено от южната си траектория, слънцето грееше едва-едва над покрития с преспи път, скован в прегръдката на безмилостната зима. Уж беше пладне, а стволовете на голите дървета хвърляха дълги виолетови сенки. От комините на пръснатите из полето селски къщурки се виеше пушек, който сякаш застиваше в леденосиньото полярно небе.

Мърси бе поела на път преди половин час. Беше тръгнала от дома си в подножието на Бийчс Хил в Ройъл Сайд и се бе отправила на югозапад, по Ипсуич Роуд. Беше минала по мостовете на река Фрост Фиш, сетне и на реките Крейн и Кау Хаус и всеки момент щеше да навлезе откъм Нортфийлдс в покрайнините на град Салем. Оттук до центъра оставаха някакви си два-три километра.

Ала Мърси не отиваше в града. Подмина фермата на семейство Джейкъбс и видя мястото, накъдето се беше запътила — дома на Роналд Стюарт, преуспял търговец и корабовладелец. Беше се решила да напусне в такъв мразовит ден топлото си огнище, тласкана от добросъседска загриженост, примесена с известна доза любопитство. Напоследък за Стюартови бяха плъзнали какви ли не слухове — домът им бе превърнат в същински клокочещ извор на догадки и клюки, една от друга по-интересни.

Мърси дръпна юздата, за да спре кобилата пред къщата, и огледа постройката. Дори от нея си личеше, че на господин Стюарт не му липсва предприемачески нюх. Сградата беше величествена, с отвесен покрив, покрит със скъпи-прескъпи аспидни плочи, и със стени, обковани с дъски. Но най-внушителни и прелестни бяха орнаментите, окачени по ъглите на стрехите на втория етаж. Човек очакваше да види такава къща в центъра на града, а не насред полето.

Мърси беше сигурна, че вътре са чули звънчетата по сбруята на кобилата, и зачака. Вдясно от предната врата се виждаше друг кон, впрегнат в шейна — явно имаше и други гости. Конят бе заметнат с чул. От ноздрите му сегиз-тогиз се виеха струйки пара, които начаса се стопяваха в сухия въздух.

Мърси не чака дълго. След броени мигове вратата се отвори и на прага се показа двайсет и седем годишна зеленоока жена с гарвановочерна коса — Мърси знаеше, че това е Елизабет Стюарт. Държеше уверено мускет. При нея доприпкаха цял орляк дечурлига, върху чиито личица се четеше любопитство — в такова време рядко някой тръгваше на гости.

— Аз съм Мърси Григс! — провикна се посетителката. — Съпругата на доктор Уилям Григс. Наминах да ви кажа едно „добър ден“ и да ви видя как сте.

— Добре сте дошли! — отвърна Елизабет. — Заповядайте, влезте, ще пийнем горещо вино, че я какъв студ е сковал.

Елизабет облегна мускета откъм вътрешната страна на вратата и прати най-големия малчуган, деветгодишния Джонатан, да покрие и завърже кобилата на госпожа Григс.

Мърси не чака да я канят повторно — начаса влезе в къщата и последва Елизабет, която я заведе в кухнята. Пътем хвърли поглед към пушката. Елизабет го забеляза и поясни:

— Държа я, защото съм израсла в пущинака на Андовър. Все се озъртахме да не ни нападнат индианци.

— Ясно — рече Мърси, макар и да не бе свикнала да вижда жени, които държат пушки.

Поколеба се за миг на прага на кухнята — огледа я хубавичко. Приличаше по-скоро на класна стая. Вътре имаше пет-шест деца.

В огнището бумтеше огън, който топлеше приятно. В помещението миришеше апетитно на готвено: встрани на огъня къкреше тенджера със свинско задушено, виждаше се и купа с току-що приготвен качамак, който стинеше, в пещта се печеха няколко самуна хляб, които вече бяха хванали златиста коричка.

— Дано не преча — промълви Мърси.

— Не се притеснявайте — отвърна Елизабет, сетне пое от гостенката палтото и я настани на стола с висока облегалка край огъня. — Тъкмо да си почина от лудориите на тези палавници. Но наистина трябва да извадя хляба.

Тя вдигна чевръсто лопатата с дълга дръжка и с резки опитни движения извади един по един осемте самуна от пещта, после ги сложи да изстиват върху дългата маса насред стаята.

Докато гледаше как Елизабет работи, Мърси забеляза, че тя е хубава жена, с високи скули, бяла като мляко кожа и стройно тяло. Личеше си и че е добра къщовница — вадеше хляба, разръчкваше огъня и нагласяваше куката, върху която бе окачено канчето със задушеното, с чевръсти, обиграни движения. Но гостенката бе и донякъде смутена от Елизабет. У нея ги нямаше смиреността и свенливостта, с които се отличава добрата християнка. Домакинята всъщност сякаш излъчваше някаква самоувереност и дързост, каквито не прилягаха на пуританка, чийто съпруг е далеч, чак в Европа. Мърси отсъди, че хората шушукат не току-така.