Допустим риск

— Хлябът ви ухае някак необичайно пикантно — отбеляза гостенката и се надвеси над самуните.

— Ръжен е — обясни Елизабет и се зае да слага в пещта още осем самуна.

— Ръжен ли? — учуди се Мърси.

Само най-големите сиромаси с нивици в мочурищата ядяха ръжен хляб.

— Израсла съм с него — вметна Елизабет. — Много е вкусен. Но сигурно се питате защо съм омесила толкова самуни. Иска ми се да насърча всички да минат на ръж, за да се пести пшеницата. Сама знаете, през пролетта и лятото беше влажно и хладно, през зимата скова страшен студ и реколтата се съсипа.

— Благородно начинание — отбеляза Мърси. — Но защо не оставите на мъжете да го обсъдят на градския съвет?

Елизабет прихна в гръмогласен смях, стъписал гостенката. Щом забеляза изражението и, тя поясни:

— Мъжете не са особено практични. Дай им да бистрят разприте между селото и града. Пък и го правя не само заради лошата реколта. Ние, жените, трябва да мислим и за бежанците, напуснали родните си места заради набезите на индианците — войната на Крал Уилям1 се води вече четири години, а краят и все не се вижда.

— Мястото на жената е в къщата и… — подхвана Мърси, но млъкна насред изречението, смаяна от вироглавството на Елизабет.

— Убеждавам хората да подслоняват бегълците — допълни домакинята и избърса в престилката длани, по които бе полепнало брашно. — Преди една година, след нападението над Каско в Мейн миналия май, прибрахме две деца.

Елизабет подвикна на хлапетата, които се бяха заиграли, и ги повика да се запознаят с жената на лекаря. Представи на Мърси най-напред дванайсетгодишната Ребека Шийф и Мери Рутс, която беше на девет години. Родителите и на двете момиченца бяха убити по време на нападението в Каско, сега обаче сирачетата се бяха окопитили и се чувстваха добре. После домакинята запозна Мърси с тринайсетгодишната Джоана, дъщеря на Роналд от предишния му брак. Сетне представи и своите деца: десетгодишната Сара, Джонатан, който беше на девет години, и тригодишния Даниъл. Накрая запозна гостенката и с дванайсетгодишната Ан Пътнам, с Абигейл Уилямс — на единайсет години, и с деветгодишната Бети Парис, дошли на гости от село Салем.

След като оказаха нужното уважение на Мърси, децата бяха отпратени да играят — гостенката не пропусна да забележи, че малките се забавляват с чаши вода и с пресни яйца.

— Изненадана съм, че заварвам тук деца от селото — рече Мърси.

— Помолих моите деца да ги поканят — отвърна Елизабет. — Приятелчета са от училището в Ройъл Сайд. Предпочитам децата ми да учат там, а не в град Салем, където гъмжи от нехранимайковци и хулигани.

— Ясно — отбеляза Мърси.

— Щом малките си тръгнат, ще им дам по един самун ръжен хляб — усмихна се ведро домакинята. — Така ще накарам родителите им да го ядат по-лесно, отколкото, ако тръгна да ги убеждавам.

Мърси кимна, но не каза нищо. Тук Елизабет беше права.

— Не искате ли и вие един самун? — предложи домакинята.

— А, не, благодаря — каза Мърси. — Съпругът ми — докторът, за нищо на света не би ял ръжен хляб. Твърде груб е за неговия вкус.

Елизабет отново насочи вниманието си към хлябовете в пещта, а гостенката огледа кухнята. Забеляза питата кашкавал, токущо извадена от мандраджийската преса. Видя и кана ябълково вино, оставена до огнището. Сетне погледът и падна върху нещо, което я хвърли в ужас. Върху перваза бяха наредени няколко кукли, измайсторени от рисувано дърво и облечени в старателно ушити дрешки на различни занаятчии. Имаше търговка, ковач, акушерка, кочияш, дори лекар. Той бе пременен в черна дрешка с колосана дантелена якичка.

Мърси стана от стола и отиде при прозореца. Вдигна куклата, облечена като лекар. В гърдите и беше забодена губерка.

— Какви са тези кукли? — поинтересува се тя почти, без да крие притеснението си.

— Правя ги за сирачетата — отвърна Елизабет, без да откъсва очи от хляба. Вадеше един по един самуните, мажеше ги отгоре с масло и пак ги връщаше в пещта. — Знам как да ги майсторя от покойната ми майка, мир на праха и.

— А защо това клето създание е пронизано в сърцето с губерка? — попита гостенката.

— Още не съм ушила дрешката — поясни Елизабет. — Вечно губя иглите, а те са толкова скъпи.

Мърси върна куклата на мястото и и без да се усети, избърса длани. Притесняваше се от всичко, което дори бегло напомняше магия и окултизъм. Извърна се към децата, по-гледа ги известно време и попита Елизабет какво правят.

— Играят на игра, на която ме е научила мама — отговори домакинята, после пъхна и последния самун в пещта. — Гадаят бъдещето по формата, която белтъкът приема във водата.

— Кажете им да спрат веднага! — подвикна възмутена Мърси.

Елизабет вдигна очи и се взря в нея.

— Защо? — попита тя.

— Това е бяла магия — отвърна назидателно гостенката.