Допустим риск

— Играта е съвсем безобидна — възрази Елизабет. — Децата все трябва да се занимават с нещо в този студ. Ние със сестра ми сме го правили многократно — искахме да разберем каква ще е професията на мъжете ни — засмя се домакинята. — Е, от белтъка така и не научих, че съпругът ми ще притежава кораби и аз ще се преместя да живея в Салем. Мислех си, че ще се омъжа за някой беден селянин.

— Бялата магия води и до черна магия — тросна се Мърси. — А черната магия е в разрез в богоугодния живот. Тя е дело на дявола.

— Не е навредило на мен или на сестра ми — възрази отново Елизабет. — Нито пък на майка ми.

— Майка ви обаче е мъртва — знаеше си своето гостенката.

— Да, но…

— Това е вещерство — допълни Мърси. Беше поруменяла. — А няма безобидно вещерство. Не забравяйте и какви злочестини ни сполетяха с тази война и с шарката в Бостън миналата година. Ето, и в проповедта си последната неделя преподобният Парис обясни, че са ни споходили такива беди, защото хората не живеят според волята Божия и не спазват Божиите заповеди.

— Според мен децата едва ли нарушават с игрите си волята Божия — рече Елизабет. — Освен това спазваме най-строго Божиите заповеди.

— С вещерството съвсем определено погазвате тези заповеди — възрази Мърси. — Както и с търпимостта си към квакерите.

Елизабет махна с ръка.

— Не разбирам от тези неща. Всъщност квакерите са ми симпатични — кротки хорица са, работят от тъмно до тъмно.

— Бива ли да говорите така! — укори я гостенката. — Преподобният Инкрийс Мадър е казал, че квакерите са във властта на дявола. Не е зле да прочетете книгата „Паметни провидения. За вещерството и обладаните от сатаната“ на Котън Мадър. Мога да ви я дам — мъжът ми я купи от Бостън. Според преподобния Мадър изживяваме такива тежки времена, защото дяволът е пожелал да върне нашия Израил в Нова Англия на неговите изчадия — червенокожите.

Елизабет насочи вниманието си към децата и им подвикна да мируват — те вдигаха невероятна олелия. Всъщност обаче искаше по-скоро да прекъсне наставленията на Мърси, отколкото да усмири малчуганите. Погледна отново гостенката и каза, че ще и бъде много признателна, ако и даде книгата.

— Понеже стана дума за църковните дела — подхвана Мърси, — мъжът ви смята ли да се присъедини към енорията? Тъй като притежава имоти край града, ще бъде добре дошъл.

— Не знам — отвърна Елизабет. — Не сме говорили за това.

— Нуждаем се от подкрепа — поясни гостенката. — Семейство Портър и хората около него отказват да плащат своя дял от разходите на преподобния Парис. Кога се връща мъжът ви?

— Напролет — отговори Елизабет.

— А защо замина за Европа? — полюбопитства Мърси.

— За да поръча нов клас кораби — поясни Елизабет. — Казват се фрегати. Според съпруга ми били много бързи и можели да се бранят срещу френските капери и пиратите в Карибско море.

Домакинята докосна с длани самуните хляб, оставени да се охладят, и повика децата да се нахранят. Попита ги искат ли от хляба. Нейните деца отказаха, бяха се наситили на ръжен хляб, затова пък Ан Пътнам, Абигейл Уилямс и Бети Парис се нахвърлиха на току-що опечените самуни. Елизабет вдигна капака върху пода в ъгъла на кухнята и прати Сара да донесе масло.

На Мърси и стана интересно какъв е този капак.

— Хрумна му на Роналд — поясни Елизабет. — Прилича на капаците по палубите на корабите — през него можем да ходим в мазето, без да излизаме навън.

След като сложи на децата от свинското задушено, Елизабет наля на гостенката и на себе си по канче топло ябълково вино. Двете жени взеха виното и за да избягат от врявата на хлапетата, отидоха във всекидневната.

— Божичко! — ахна Мърси, съгледала огромния портрет на Елизабет, окачен над камината.

Бе стъписана от изумителния реализъм, особено от грейналите зелени очи на младата жена. Няколко мига стоя като закована насред помещението, а през това време Елизабет разръчка чевръсто жаравата в камината.

— Роклята ви е много изрязана — отбеляза Мърси. — И сте с непокрита коса.

— В началото и аз бях смутена от картината — призна домакинята. Изправи се и премести два стола пред разгорелите се дърва в камината. — Но Роналд настоя да я сложим. Харесва я. Сега почти не я забелязвам.

— Твърде дръзка е — подсмихна се гостенката. Обърна стола така, че да не вижда картината. Отпи от топлото ябълково вино и се опита да подреди мислите си. Не си беше представяла така своето гостуване. Беше смутена от Елизабет. Още не бе отворила дума за онова, заради което беше дошла. Прокашля се.

— Подочух някакви слухове — подхвана Мърси. — Сигурна съм, че в тях няма и зрънце истина. Ако се вярва на хората, решили сте да изкупите имотите в Нортфийлдс.

— Не са слухове — каза ведро Елизабет. — Ще го направя. Ще притежаваме земите от двете страни на пътя Улстън Роуд. Той стига чак до село Салем, до парцелите на Роналд.