Драконът

– Не се страхувай. Ела. – Йоаким отвори пантите на вратите вляво от прозореца, който беше счупил, и отвори павилиона. Отворът беше може би половин метър широк. Мъжът направи стъпка встрани и преви тялото си през дупката.

Раменете на Мартин се свиха. Той се заклатушка една стъпка напред.

Йоаким се наведе още по-навътре. Дулото на пистолета беше само на няколко десетки сантиметра от лицето му.

– Ние двамата ще оправим тази каша. Никой няма да ти направи нищо. Ела тук при мен.

Мартин се приближи с една малка стъпка напред. Йоаким сложи ръка на дулото и го стисна с ръка. Мартин го пусна с неохота. Йоаким взе пистолета през отвора и го хвърли отвън под светлината на хеликоптера.

Йоаким го улови за ръката, дръпна го към себе си и го обгърна с ръце. Той седеше така, внимателно полюшвайки това тресящо се от плач, изплашено тяло към себе си.

– Не съм искал да става така – хлипаше Мартин.

– Всичко ще бъде наред – успокои го Йоаким и притисна бузата му към себе си. – Не се страхувай. Аз ти обещавам, че всичко ще се оправи.

Останаха така за дълго, докато облечените в черно, въоръжени полицай, тихи и сериозни, се събраха в полукръг около тях.

106.

Вестникарят беше тръгнал надолу по стълбището, когато Ингер Холмсбю влезе рано сутринта в апартамента си. Беше отпаднала, уморена до смърт, подгизнала и усещаше, че дрехите ѝ все още миришеха на боклук. Свали от себе си всички дрехи и ги сложи в панера за пране. След това си взе бърз душ и се зави в дебела бяла хавлия.

Извади кафявия плик, който беше оставила на шкафа в коридора – беше го намерила много преди Йоаким и двете момчета да се появят. Тя влезе във всекидневната и опразни съдържанието върху масата.

Всичко с изключение на четири карти памет беше унищожено. Освен това имаше много документи. Тя бързо ги прелисти, преди да вземе телефона си.

Веднага след това чу сънения глас на Арве Магне Ферен от другата страна на линията.

Ингер се усмихна. В отделни случаи си струваше да събудиш човек ужасно рано сутринта.

– Аз съм.

– Ингер?

Тя дочу звуци, които показваха, че той се изправя в леглото.

– Всичко приключи – заяви тя.

– Взе ли го? – Гласът му внезапно стана нетърпелив, развълнуван.

– Да. – Тя се прокле, задето нямаше и една пълна чаша вино. Това трябваше да се отпразнува.

– Пликът е в мен.

– Къде си?

– У дома.

– Благодаря ти, Боже – прошепна той. – Какво има вътре?

– Документи и карти памет. Далайла трябва да е копирала много от тях при себе си. Аз само набързо прегледах съдържанието, но няма съмнение, че е специфично. Но като изключим четири, всички останали карти в плика са били унищожени. Какво да правя с тях? Искаш ли да ти го дам?

– Не – решително отвърна Ферен. – Ти имаш печка, нали така?

– Да.

– Искам да изгориш всичко. Можеш ли да ми обещаеш, че ще го направиш – веднага?

– Някога да не си можел да ми имаш доверие?

– Не, Ингер. – Тя долови усмивката в гласа му.

– Какво се случи с Йоаким и сина му? Ами... Мартин, не се ли казваше така онова момче?

– Йоаким беше отведен от полицията. А майките на двете момчета дойдоха. Мартин и неговата майка бяха откарани в полицейското управление, Хенрик бе отведен у дома от бившата съпруга на Йоаким.

– Радвам се, че те има, Ингер.

– Всичко свърши, нали?

– Надявам се. Ти свърши чудесна работа. Легни си и се наспи добре – след като си изгорила нещата.

– Приятни сънища и на теб.

Ингер затвори и стана. След това отиде до печката, отчупи две парчета брикети и запали три изсъхнали трупчета от бреза.

Тя изчака, докато пламъците се разгоряха, а дървените трупи просветнаха, преди да започне да изсипва там съдържанието на плика. Остана така и наблюдаваше през стъклото на печката, докато и последното парченце от плика и всичко в него не беше погълнато от пламъците.

107.

Беше предобед, когато Йоаким се заклатушка към спалнята в апартамента на улица "Хофсвайен" и легна по гръб на леглото. Загледа се в тавана – безсънно, развълнувано и преуморено.