Драконът

Адвокат Бидерман пусна CD плейъра и на висок глас започна да си припява заедно с музиката на "Ролинг Стоунс", която изведнъж тръгна от колоните: "I can't get no satisfaction! "

По пътищата имаше по-малко движение, отколкото бе предполагал. Хората трябва да бяха приключили по-рано, защото на следващия ден беше 17-и май. Междувременно автомобилите караха леко встрани, така че той беше свободен да даде допълнително газ. "Cause I try, and I try, and I try, and I try. I can't get no (...)"

Чу, че мобилният му телефон силно звъни, отпусна леко газта, намали звука на "Ролинг Стоунс" и постави слушалката на хендс фрийто си в ухото. Остави телефона в скута си.

Беше Линда, съпругата му.

– Йенс и Йойо дойдоха. Ти къде си?

– На път съм – усмихна се той, мина на трета скорост и силно натисна педала за газта, така че тя да чуе бръмченето.

– Мили Боже, Кени, карай внимателно.

– Там съм до десет минути най-много – отвърна ѝ той.

12.

Обикновено Арве Магне Ферен ставаше в пет часа сутринта, но днес беше 17-и май и не се работеше, затова реши да се поизлежава още няколко минути. Лежеше в полубудно състояние под шума от постоянното бръмчене на климатика в ушите му.

Докато лежеше така полузаспал, мислите му отново се насочиха към Далайла.

Никой все още не се беше чувал с нея. Джон беше констатирал, че малкият ѝ апартамент бе заключен и опразнен, беше разпитвал и всички съседи дали знаеха къде можеше да е тя. Но те само бяха поклатили отрицателно глави и разказаха, че нямат и най-малка представа накъде беше заминала. Далайла я нямаше от два дни. А мобилният ѝ телефон беше изключен.

Това тревожеше Ферен, силно го тревожеше.

Когато мислите му станаха прекалено обезпокояващи и натрапчиви, той повече не можеше да лежи, затова реши да стане, внезапно напълно буден. Усети пристъп на болка в бедрата, когато стъпи на пода и се изправи.

Съпругата му Луси, която по произход бе от Чад, със сигурност вече беше станала. Така беше най-добре. Двете деца от първия му брак бяха пораснали и се бяха изнесли преди много години. Луси никога не се сдоби с деца. Сега бе преминала трийсет и пет и беше изгубила надежда. Срамуваше се от липсата си на плодовитост.

След един бърз душ и лека закуска, състояща се от пресни плодове, която беше приготвена за него и прибрана в хладилника, той намери черния си костюм. Не му се налагаше често да го използва, само при тържествени събития и в някои случаи, когато щяха да се провеждат важни срещи. Последният път всъщност беше преди няколко дни, при успешната среща с Африканската банка за развитие.

Най-много му харесваше да се облича небрежно – жълтокафяв панталон и яке с тениска отдолу. В допълнение към кръглата, широка шапка, която му беше за жаркото слънце. Но не и днес.

След като си облече една изгладена риза и костюм и си сложи червена вратовръзка, а после си закачи дългата лентичка, символизираща празника, на левия ревер, той застана пред голямото огледало и се погледна. Далеч не беше недоволен от образа, който видя. А и гърбът му беше по-добре. Приглади тънката си прошарена коса назад, махна няколко косъма и люспи от пърхот от раменете си, вдигна слушалката на телефона при входната врата и помоли шофьора да докара колата.

Няколко минути по-късно той вече беше на път, движеше се с голяма скорост по прашните и неравни, частично асфалтирани пътища. През цялото време с това непрекъснато движение на африканци, вървящи пеша в окъсаните си дрехи и обувки от двете страни на главните пътища, носещи или теглещи всевъзможни предмети от целия свят. Иначе пътищата бяха натоварени от трафик с бръмчащи превозни средства, които бълваха изгорели газове. Този пейзаж, който отблизо беше толкова мръсен, прашен и разрушен, изглеждаше така съвършено различен от по-голямо разстояние. През прозорците на самолетите, особено ако полетът беше по залез-слънце, това беше като да гледаш в кутия за бижута. С блестящата вода на Нил, приличаща на сребърна гривна, заедно с отраженията, проблясъците и искрите от нещо, наподобяващо злато, и камъни в кафяво-оранжевия пустинен пейзаж. Точно тогава, отвисоко във въздуха Хартум беше красиво, може би най-красивото място на света.

Но Арве Магне Ферен отдавна почти не забелязваше обстановката тук долу, на земята. Понеже живееше тук от години. Заобикалящата обстановка просто преминаваше покрай него, докато той седеше на задната седалка и гледаше замислено към сивокафявия, сух пейзаж под палещото слънце.

Мобилният телефон звънна. Беше Джон.

– Току-що говорих с племенницата ми в офиса на летището – обясни той. – Лола. Тя провери списъка с пътниците. Далайла е летяла преди три дни с полет на "Луфтханза" до Франкфурт. – Джон изглеждаше задъхан.

Шофьорът намали скоростта, тъй като един камион бе спрял на пътя пред тях. Ферен отправи поглед навън през страничното стъкло и спря очите си върху един висок мъж, който теглеше каруца покрай пътя, а най-отпред вътре се возеха няколко деца. Голото му тяло от кръста нагоре блестеше от пот.