Драконът

– И тя е сигурна, че е Далайла?

– Да – отвърна Джон. Сега дишането му се успокои. – Разбрах и още нещо. От сейфа в офиса са изчезнали пари. Долари и евро. Около двайсет хиляди евро и десет хиляди долара. Самолетният ѝ билет е бил платен в брой.

– Но... – Ферен объркано се огледа около себе си. – Тя нямаше кода.

– Трябва да го е намерила отнякъде. Не може да е бил някой друг.

– Не може ли?

– Аз никога не бих направил нещо подобно, Ферен – отговори той с едва доловим глас.

– Благодаря – рече Ферен и приключи разговора.

Точно в 9.00 часа шофьорът спря колата пред жилището на посланика на Норвегия. Много официално облечени норвежци, както възрастни, така и деца пристигнаха едновременно с автомобилите си. Верен на традицията, норвежкият посланик бе поканил гостите по случай 17-и май в личната си резиденция.

Ферен отиде до вратата, където застана на опашка сред останалите усмихнати лица, за да се здрависа с посланик Алфред Клаусен и госпожа Ингри, които седяха вътре, точно на вратата и поздравяваха поотделно всеки един от гостите с "добре дошъл". Слънцето грееше силно върху главите на хората, докато опашката пълзеше напред.

Когато дойде ред на Ферен, той сграбчи ръката на Клаусен в своите две и я задържа силно за няколко секунди.

Посланикът сърдечно се усмихна и се засмя фамилиарно.

– Чух, че от Норад[7] са изключително доволни. Поздравления, Арве. Вие сте много енергичен човек. Това, което сте направили, е удивително. Трябва да го призная наистина.

Ферен се усмихна признателно.

– Благодаря. Сега Банката за развитие ще си дойде на мястото.

Пусна ръката на посланика и се обърна към съпругата му, която седеше до мъжа си, облечена в Национална носия. Пое дясната ѝ ръка, целуна я внимателно и погледна в сините ѝ очи. Ферен винаги бе смятал, че съпругата на посланика е фантастична жена, и никога не се бе опитвал да го скрие.

– Чудесно е, че успяхте да дойдете, Арве – каза тя и се усмихна широко, но пакостливо. – Но трябва да се радвате, че не се налага да вървите в жегата – добави тя и леко придърпа бялата си престилка върху носията. Приведе се напред и прошепна в ухото му – Направо не се издържа в тази дяволска горещина. – Тя се засмя и се обърна към следващия човек от опашката.

Веднага след това Ферен получи в ръката си чаша жълта, искряща течност и изчезна по-навътре сред потока от тържествено облечени хора, които искаха да се здрависат с него, повечето познати, но също и някои новодошли норвежци, които мигом разпознаха Арве Магне Ферен. Едва ли имаше някой по-известен норвежец на африканския континент.

Неговият продължителен принос за населението в Судан – първо през всичките години в "Църковна помощ за хората в нужда" и след това като независим посредник и организатор на безброй проекти за помощ – бяха направили Ферен известен в много среди. Но за първи път преди пет години той се прочу след като в "ЕнЕрКо"[8] бяха направили двучасова документална програма за него и живота му. Филмът скоро бе изпратен във всички скандинавски държави. След това интересът и натискът толкова нараснаха, че той се видя принуден да назначи сътрудник, за да се заеме със запитвания от норвежки и чуждестранни медии. А парите от акциите по събиране на средства и организациите за помощ започнаха да валят в много по-голяма степен, отколкото преди. И може би най-важното от всичко – норвежките власти, както бюрократите, така и политиците го забелязаха. Изведнъж всички пожелаха да помогнат. Също и тези, които живееха от известността си. През последните години нямаше и един-единствен добре познат човек на изкуството или актьор, който да не е бил на посещение в Хартум или да не се е появявал сред бурни аплодисменти, идващи от журналисти от пресата при едно или друго събитие. Така се заинтригуваха и младежи, и техните младежки сдружения. Неговата организация, "Световна помощ за хората в Судан" – "СПХС", се бе превърнала в главния стълб при работата за подпомагане на тази страна. И политиците, както новите, така и оттеглили се, се редяха на опашка, за да си осигурят място в парламента. Той се видя принуден да сменя правителството регулярно, за да успее да задоволява търсенето.

Посланик Клаусен застана в средата на стаята и силно заръкопляска с ръце.

– Госпожи и господа! Ще трябва да ви помоля най-сърдечно да се преместите навън, в градината. Време е за вдигането на флага, песните и речите!

Изля се дъжд от аплодисменти и хората се размърдаха.

Един час по-късно, когато всички формалности бяха приключили, дойде ред на игрите за деца и бе сервирана храна за празнично настроеното множество под формата на наденички и доматени хапки, Ферен се настани на сянка на голямата тераса до съпругата на посланика. Загледаха се към моравата пред плувния басейн, където настроението беше хубаво, а играещите деца надаваха викове и писъци. Някои от тях дори си бяха облекли бански и играеха в басейна.