Драконът

Тя рязко подскочи, когато чу изстрела. Движенията на мъжа изведнъж секнаха и той остана да лежи в хоризонтално положение, с лице, заровено в пясъка. Ръцете му потръпваха странно.

Далайла въздъхна, усети как бащата обгърна раменете ѝ още по-силно и се опита да примъкне двамата от задната страна на дебелия ствол на дървото. Но не успя. Трябваше да се откаже. Пот се застича от лицето му. Ръката, която притискаше бедрото му, беше кървава.

Далайла стоеше като парализирана. Не можеше да направи дори едно-единствено движение. Вече едва усещаше пулсиращата болка в глезена си. Затвори очи. Не можеше да понесе да види това, което се разкриваше пред погледите им.

И изведнъж се дочу писък – прорязващ панически рев като от животно в голяма опасност. Далайла разбра кой беше. С неохота отвори очи и видя как двама мъже влачат сестра ѝ Акай за краката. Издърпаха я до мястото пред тях.

Тя усети, че баща ѝ я пусна. Опита се да се изправи, но не успя, падна и запълзя на четири крака по посока към Акай, която сега лежеше неподвижно по гръб с ръце пред лицето. Около нея стояха четирима мъже. Те се наведоха, клекнаха и всеки хвана по един от крайниците ѝ. Далайла видя още мъже да прииждат, тичайки. Първият от тях разкопчаваше колана си. Наведе се, вдигна полата на Акай нагоре към талията ѝ, свали панталона си и легна върху нея. След няколко секунди той движеше гърба си нагоре и надолу. Акай изпищя така, както Далайла никога преди не я бе чувала да крещи.

Четирима войници стояха в колона с крака към сестра ѝ. Викаха и се смееха. Изстрели проехтяха навсякъде. Далайла се отпусна на земята и запуши ушите си с ръце. Внезапно видя пред себе си Христос, Христос, който бе прикован на кръста. Акай лежеше точно така, както Христос бе провесен. Акай беше разпната. Акай и Христос.

Нещо се случи вдясно. Тя извърна глава. Един мъж дойде, влачейки баща ѝ и го блъсна в дървото пред нея. Баща ѝ се опита да се съпротивлява, но те го удряха по лицето и завързаха ръцете му зад гърба. Едната половина от лицето му бе цялата покрита в кръв, примесена с пясък. Едното му око го нямаше. Войникът го изправи до ствола на дървото и извади чук от колана си. Тя се втренчи невярващо, когато войникът извади един дълъг ръждясал пирон. Започна да го забива в слепоочието му. Далайла се опита да стане, но падна. Кракът ѝ не я държеше. Тя си помисли, че пищи, но може би беше някой друг. Ръждясалият дълъг пирон беше наполовина забит в главата на баща ѝ, но войникът продължи да удря с чука. Защо го правеше? Боже мой, защо го правеше?

Изведнъж тя усети някакви ръце зад себе си. Някой я улови за раменете. Силни ръце. Те я дръпнаха настрани от баща ѝ. Пиронът бе напълно забит в главата му. Баща ѝ се взираше с едно око празно нагоре в нищото. Тя не изпищя ли още веднъж? Не повърна ли?

Лежеше по гръб, не можеше да движи краката си. Някой здраво ги стискаше. Очите ѝ смъдяха. Разтвориха ѝ краката.

Тя съпротивляваше ли се? Може би пищеше толкова пронизително, колкото Акай, когато ѝ разкъсаха роклята. Или плачеше. Не знаеше.

1.

Йоаким потрепери, когато усети студения пролетен въздух да се промъква под тънката му риза. Надигна рамене. Зъбите му изтракаха в устата. Под едната си мишница държеше телевизионния апарат, който му бяха дали в килията, в другата му ръка беше куфарът. Пред него вървеше една жена пазач от затвора.

Затворът Кроксрюд[2] се къпеше в косата слаба светлина на сутрешното слънце и придаваше на телата им издължени сенки по чакъления път от затворническите килии до административната сграда.

Дали не го чакаха в кола отвън? Колко бяха? Двама? Повече?

Поривите на вятъра донесоха със себе си острия мирис на евтин сапун, идващ от пазачката, която направи няколко крачки напред. Казваше се Хелън. През двете години, в които Йоаким беше принуден да опознае Хелън, той не ѝ се беше разкрил нито веднъж – дори и късче от същността си. Плътната обвивка, зад която се беше скрил, се беше оказала непробиваема.

Спряха до стъпалата, водещи към административната сграда. Йоаким разглеждаше дългата черна коса, която висеше в плитка зад гърба ѝ върху якето, когато тя внезапно се обърна към него.

– Някой ще дойде ли да те вземе, Йоаким?

Йоаким не отговори. Забеляза ято птици, което летеше високо над тях – като покрив от мънички точици, който се плъзгаше бавно по яркосиньото небе.

Хелън се обърна и го погледна, а между веждите ѝ имаше две дълбоки бръчки.

– На теб говоря, Йоаким.

Той се усмихна и вдигна рамене.

– Надявам се – отвърна. – Щеше да е хубаво някой да дойде.

Тя сбърчи чело.

– Значи не си сигурен.

Той се усмихна още по-широко.

Хелън се стегна и стисна устни, така че лицето ѝ придоби онзи студен израз, който му беше добре познат. След това тя се обърна и се качи по стъпалата.

От шестгодишната си присъда той бе прекарал две години в закрито отделение на затвора Юлешму и две в този в Кроксрюд – институцията на открито, която след Юлешму трябваше да помага на затворниците с дългогодишни присъди да привикнат отново към свободата.