– От вестник "Драмен", от всички...
Мортен се усмихна.
– Радваш ли се, че си на свобода? Купих няколко кутии бира, леденостудена.
Йоаким се усмихна.
– Чувствам се така, че първото, което бих направил, не е да се напия.
– Извинявай – отвърна Мортен и го потупа по гърба – трябваше, естествено, да доведа някое котенце. Жалко, че не се сетих.
Двамата се засмяха, сложиха куфара и телевизора в багажника и се настаниха вътре. Мортен пъхна ключа за запалване и се обърна към Йоаким.
– Радвам се да те видя. Добре ли си, а?
– О, да.
– По дяволите, Йоаким, та ти си свободен! Погледни малко по-ведро на живота. Всичко ще е наред, всичко ще бъде чудесно!
Йоаким се усмихна вяло.
– Момчето е, нали? Някакъв план?
Йоаким поклати глава. Той се огледа от двете си страни и навън през задното стъкло. Журналистката вървеше към някаква кола, която беше паркирана малко по-нататък. Иначе нямаше никой друг. "Но те са тук" – помисли си Йоаким. Те са тук някъде, на едно или друго място наблизо.
– Какво гледаш?
Йоаким се намести и си сложи предпазния колан. Усмихна се на приятеля си.
– Журналистката. За щастие, тя изчезна.
– Няма начин да стигнеш до някакво споразумение с бившата?
– Трябва да се обадя на адвоката.
– Добре – рече Мортен. – Тогава потегляме, в проклетия свободен свят.
2.
Полицай Гунар Кристофершен се настани дълбоко на пасажерското място в едно сиво на цвят "Ауди А4" със засъхнали петна от кал покрай вратите от двете страни и тогава Йоаким Жаклин пое към непознатия мъж, който тъкмо бе излязъл от едно тъмносиньо "БМВ ХЗ". За разлика от тяхната собствена кола, металическият лак на "БМВ"-то блестеше ярко на слънцето.
До него седеше колегата му Ролф Грини и наблюдаваше двамата през фотоапарат с телеобектив[3].
– Разпознаваш ли това момче? – запита Гунар.
– Не. Запиши номера на автомобила.
Гунар извади бележник и химикалка от жабката.
Ролф фокусира фотоапарата и произнесе бавно, с ясна дикция: "Биргер Нилс е три, осем, три, пет, осем, едно. Тъмно синьо "БМВ ХЗ"."
Гунар повтори автомобилния номер буква по буква, докато го записваше, както и модела на колата. Той чу бързо щракване от затвора на фотоапарата.
– Да проверя ли номера?
– Не, не сега. Те отново влизат в колата. – Ролф направи още четири снимки в бърза серия, свали от себе си фотоапарата, остави го между седалките и запали двигателя. – Ок, значи отново започваме.
– Ами жената? – сети се Гунар.
– Направих няколко добри снимки и на нея. Бях очаквал да има повече хора тук.
Видяха как "БМВ"-то завива от паркинга и бързо потегля.
Ролф остави автомобила да набере добра дистанция, преди да го последва.
– Колко време ще ги следим? – попита Гунар. Взе фотоапарата и го остави на задната седалка.
– Докато не разберем къде ще живее той.
– ОК. – Гунар си закопча предпазния колан. – Смятам, че е безскрупулен и хитър дявол. Проклетият гимназист...
Ролф шофираше внимателно.
– Но не толкова хитър, че да избяга от Юлешму.
3.
Известно време Йоаким и Мортен седяха в колата мълчаливо. Приглушена музика се носеше от колоните. Седяха и слушаха дълбокия, меланхоличен глас на Леонард Коен.
–
– Не, благодаря все пак. – Пръстите на дясната ръка на Йоаким барабаняха по бедрото му. – Мога ли да ползвам мобилния ти телефон? Моят... няма батерия.
– Поседял си е складиран? – попита Мортен с усмивка, извади своя собствен от джоба на якето си и му го подаде.
Йоаким бързо набра някакъв номер и постави телефона на ухото си. Междувременно се обърна и погледна през задното стъкло. Никой не ги следеше, във всеки случай не и по начин, който той да забележи. Но те бяха някъде там, той беше сигурен.
Само след миг вдигна адвокатката му, Лизбет Дал.
– Нещо ново? – попита той.
– Навън ли си?
– Аха – отговори Йоаким – тъкмо сега излизам.
– Влязох в контакт с нейния адвокат два пъти днес – започна тя. Гласът ѝ звучеше отбранително. Йоаким вече знаеше отговора, но я остави да продължи. – Бившата ти съпруга отчасти малко съдейства, казано по-меко. Дори нейният адвокат сега смята, че...
– Тоест все така е непреклонна – прекъсна я той.
– Трудно е, но не и безнадеждно. Ще успеем да стигнем до споразумение, Йоаким. Тя не може просто да продължава така.
– По дяволите – прошепна той по-скоро на себе си и се почеса по лицето със свободната си ръка.
– Не губи смелост, Йоаким – успокои го тя – ще успеем.
– Ще ти се обадя малко по-късно. Скоро ще можеш и да използваш мобилния ми.
– Стария номер?
– Да. Ще се чуем. – Той приключи разговора и върна обратно телефона на Мортен.
– Безнадеждно?
– Да – рече Йоаким. – Анжелика използва всички възможни хитрости, за да ми попречи да се срещна с Хенрик.
– Откога е така?
– От два месеца. От рождения му ден. Единадесетият му рожден ден. Брат ѝ го взе със себе си. Тя не иска да ме вижда.
– Проклятие...
Йоаким погледна навън през страничното стъкло.
– Чудя се какво ли си мисли той за мен. Вярно, всъщност. Това, което приятелите му говорят...
Мортен прехапа долната си устна.
– Той нищо ли не казва?
Йоаким бавно поклати глава.