Драконът

В дрешника Руар държеше комплект с инструменти. Отвори го внимателно и намери здрави железни клещи. Мартин знаеше, че Руар ще превърти, ако разбереше, но той само щеше да ги вземе назаем за няколко секунди, а после да ги върне на мястото им. Много по-лошо беше, че имаше револвер, който Руар беше заключил в нощното шкафче на спалнята. Ако знаеше, че Мартин е открил къде стои ключът и дори е показвал револвера и торбичката с патрони на Андреас, със сигурност щеше да яде бой. Откакто Руар го взимаше на стрелбището и в пълна тайна му даваше да пробва няколко изстрела, той се беше запалил сам да си вземе револвер. Само мисълта как го държи, го разтърсваше.

Телевизорът още кънтеше в дневната. Момчето чу развълнувания глас на един от коментаторите, а веднага след това възгласите на публиката. След това стана почти тихо.

Мартин се прокрадна обратно в стаята си. Затвори вратата, седна на леглото и усети, че трепери. Беше оставил куфарчето на леглото, докато отиде да донесе клещите. Ами ако изведнъж някой от тях сега дойдеше и го попиташе какво става?

Хвана дръжките на силните клещи и постави върховете им на всяка от ключалките. Мартин беше сред най-силните в класа и побеждаваше повечето на канадска борба. Металът се изви, когато той стисна клещите. Ключалката поддаде. След това той направи същото и с другата ключалка.

Остави клещите на земята, седна на леглото и отвори капака. Дишаше с отворена уста, докато се вслушваше за възможни шумове от коридора.

Първото, което видя, беше голям кафяв пощенски плик най-отгоре върху всичко останало. Погледна вътре. Имаше купчинка документи. Но той усети с пръсти, че има и издутини на дъното. Пъхна ръка вътре и извади едно от многото неща. Карти памет. По-късно можеше да провери какво имаше на тях. Върна обратно картата и остави плика настрана. Под плика имаше няколко вестника. Той ги махна. Първото, на което се спряха очите му, беше модерен калкулатор със сребриста рамка. Имаше и много химикалки, гравирани с букви в сребърно и златно в калъфче. По-нагоре в едно от многото отделения той намери тесте с визитни картички. Кени Бидерман, адвокат пишеше на всичките. "Притежателят на куфара" – помисли си Мартин, може би беше този, който бе изгорял.

Изведнъж дочу звук от дневната. "Мамка му" – изтръгна се от него. Хвърли всичко, затвори капака и прибра куфара под леглото, колкото можеше по-бързо.

Още седеше на колене, когато вратата се отвори.

Беше майка му. Седеше на вратата.

– С какво се занимаваш? – попита тя. – И защо тези клещи са там? Нали не са на Руар?

Мартин се изправи.

– Взех ги назаем само за малко. Тъкмо щях да ги върна на мястото им.

– О, не бива да се ровиш из нещата му – прошепна тя ядосано и поклати глава. – Знаеш го какъв става!

– Веднага ги връщам, нали ти казвам.

– Да – отвърна тя – направи го веднага.

Мартин взе клещите, изтича покрай нея и ги остави при другите инструменти.

Когато се върна в стаята, тя се усмихваше.

– Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш все пак?

Той ѝ позволи да се приближи и да го поглади по бузата, без да протестира.

Тя въздъхна тежко и го погледна с онези леко натъжени очи, които той добре познаваше.

– Ей, Мартин, Мартин...

Той се усмихна.

– Добре, две филии хляб тогава. С течен шоколад.

Тя бързо го прегърна и изчезна в другата стая.

Едва един час след като те си бяха легнали, Мартин стана и отново извади куфара. Първото, което направи, беше да извади съдържанието от кафявия пощенски плик извън чаршафа. Беше сложил завивката така, че бързо да може да скрие както себе си, така и всичко друго, в случай че чуеше как вратата на спалнята им се отваря.

Сред купчинката карти памет и всички документи неочаквано откри бял пощенски плик. Не го беше забелязал преди това. Опипа го. Беше дебел и мек. Отвори го и надникна вътре.

Втрещен и с пулсиращи слепоочия, той извади голяма пачка банкноти. Никога в живота си не беше виждал толкова много пари наведнъж! Загледа се в една от банкнотите. Евро. През лятната ваканция миналата година той и истинският му баща пътуваха с кораб от Осло до Германия. Там, в Германия, бяха използвали такива банкноти. На тази, която държеше, пишеше: "500". Петстотин евро. Колко беше това? Той не си спомняше. Може би петстотин крони, най-малко?

Върна обратно всичко в куфара, с изключение на банкнотите. Тях скри под възглавницата, легна и ги усети, докато се опитваше да заспи. Отново затвори плътно очи.

"Мамка му – помисли си той. – Мамка му, какво ще каже Андреас..."

22.

Арве Магне Ферен бе лежал буден два часа, когато телефонът звънна.

– Ферен? Един момент и ще разговаряте с министър Холтедал.

Секунди след това на телефона вече беше Кристер Холтедал.

– Арве. Здравей. Получих съобщението ти. В града ли си?

– Здравей, Кристер. Ами да, снощи пристигнах. – Ферен си сръбна от току-що приготвената чаша чай. – Как си?

– Слушай, извини ме, но трябва незабавно да отида на една среща. Чух, че отново си оставил съобщение.

– Да, опитвах се да се свържа с теб снощи. Може ли да се срещнем днес?