Драконът

Едната рутинна процедура по търсене беше дала някакъв резултат. Той кликна на новото видео, към което компютърът беше изкарал линк, и се облегна назад в стола с опрени едни към други върхове на пръстите.

Видеото тръгна и той гледаше с усмивка в ъгълчето на устата си филмчето, което се показа на екрана. Обстановката, в която се разиграваше сцената, му беше много позната. Това беше същият кабинет, в който Ферен беше избухнал в пристъп на ярост.

Видеото показваше как Ферен се изправя от стола иззад бюрото. От десния край на изображението изскочи дебел и грамаден африканец, облечен в костюм. Двамата се здрависаха. Африканецът излъчваше самочувствие и авторитет. След това се появи още един човек в кадър – чернокож, униформен мъж. Картечница висеше на ремък от рамото му с цевта надолу.

Трюлс увеличи звука, но гласовете бяха неясни. Той не успяваше да различи какво казваха.

Изведнъж Ферен се обърна назад, извади малко черно дипломатическо куфарче и го постави върху бюрото. Охранителят се отдръпна назад и изчезна от кадър. Ферен отключи закопчалката, двамата се приведоха напред и надникнаха вътре. Трюлс не можеше да види какво съдържаше куфарчето, заради ъгъла на камерата. Веднага след това Ферен затвори обратно куфарчето, заключи закопчалките и подаде куфарчето на африканеца. Той го взе, без да променя изражението на лицето си.

Внезапно и без предупреждение, Ферен започна да крещи и да размахва ръце към африканеца и опря показалец в гърдите му.

Трюлс се наведе любопитно напред.

Гласът на Ферен изведнъж стана ясен през колоните: " Повече никога няма да се съглася на подобно нещо! " Охранителят отново се появи изневиделица, сега с картечницата между ръцете и се затича по посока към Ферен. Междувременно внушителният, облечен в костюм африканец се държеше изненадващо спокойно, положи ръка върху цевта на картечницата и я натисна надолу към пода. Охранителят се отдръпна крачка назад. Огромният, дебел африканец протегна ръка и промърмори нещо неразбираемо, може би: "Довиждане". Отново се здрависаха и африканецът излезе от кадъра. Ферен отново стоеше сам. Изглеждаше бесен.

После видеото свърши.

Трюлс кликна на страницата на YouTube.

Изучаваше информацията, която беше качена конкретно за това клипче.

Бавно на лицето му се изписа широка усмивка. Това беше като детска игра, помисли си той. После вдигна телефонната слушалка и набра номера на Улав.

50.

– Почти си изхарчил парите ли? – Андреас направи гримаса и поклати глава. – Мамка му, как успя?

– Купих преди всичко това тук. – Мартин пъхна ръка в джоба си и извади един мобилен телефон.

Андреас веднага го разпозна – от брошурите, но никога не го беше виждал наистина. Беше "Сони Ериксон Pli". Струваше най-малко 5000 крони.

– Кога си го купил?

– Вчера.

– И от кого?

– От един приятел на Хенки.

– Ти колко даде?

– Шест хиляди.

– Шест хиляди какво? Крони?

Мартин вдигна рамене.

– Нали не си му дал шест хиляди шибани евро? – Андреас заби поглед в асфалта и дълбоко простена. – да му се не види, колко си глупав. Как е възможно?

– Не ми пука – отвърна Мартин. Той не искаше да разказва какво друго беше купил при срещата с приятеля на Хенрик – 80-гигабайтов айпод, геймбой с много игри и не на последно място, най-страхотния мобилен телефон от всички, такъв, какъвто в Норвегия все още нямаше – айфон. Разбира се, той все още не работеше, но Хенрик беше казал, че приятелят му ще го оправи. Но струваше малко допълнителни пари. И сега той в никакъв случай нямаше да разкаже на Андреас колко пари е дал за всичко. Много бяха. Бяха му останали само няколко банкноти от по хиляда и по сто. Норвежки крони. Парите в евро вече ги нямаше. Какво щеше да прави с тях, когато въпреки всичко той почти не можеше да ги използва? Беше карал Хенки да му ги обмени, но той вече не искаше.

Застанаха на автобусната спирка. Бяха оставили раниците си вкъщи, в коридора на Андреас. Ходеше им се на разходка из центъра на Осло.

Не си казаха много повече, докато стояха и чакаха да дойде автобусът. Мартин забеляза, че Андреас беше сърдит. Когато автобусът най-сетне дойде, двамата седнаха един до друг на една от задните седалки.

В продължение на много минути не обелиха и думичка, гледайки право пред себе си.

Но накрая Андреас се обърна към Мартин. За свое облекчение последният видя, че Андреас имаше малка извивка в лявото крайче на устата си.

– Говори ли с Файте-Йон? – попита Андреас.

– Не. Ти впрочем изпрати ли линка на откачения мъж?

Андреас кимна.

– Смяташ ли, че ще се свържат с него?

– Нямам си идея – отвърна Андреас и широко се усмихна.

– Но във всеки случай му имат имейл адреса. Мамка му, ще ми се да можех да видя физиономията на Файте-Йон, когато онези се появят на вратата му.

Мартин така високо се засмя, че една възрастна жена доста по-напред се извърна и го погледна. Андреас ѝ направи гримаса.