Драконът

– Здравей, Хенрик – поздрави Йоаким, – радвам се да те видя отново. – Гласът му беше прекалено нервен и прозвуча странно, той самият го долови. Много му се искаше да се протегне, да го прегърне, но не стигна дотам.

Хенрик сведе поглед.

– Здравей – отвърна той. Както предния път той остави раницата си в скута и си сложи предпазния колан.

– Искаш ли да поразгледаме разни лодки? Да отидем ли?

– Добре.

Йоаким подкара по посока към Леангбюкта[33]. Йоаким не беше ходил там от много години, а не беше далеч. Засега имаха достатъчно време.

В багажника на колата имаше чанта с най-необходимите дрехи и обувки, паспортите, едно писмо, което беше написал, ключовете от шкафчето за багаж на Централната гара в Осло и апартамента за укритие, както и лаптопа. Освен това беше изтеглил петдесет хиляди в брой.

Преди да напусне апартамента на улица "Хофсвайен", го беше почистил основно. Така щеше да бъде по-трудно да бъдат открити следи от него. Само легло с току-що изпрани чаршафи и завивки и кутия с инструменти.

– Беше ли хубав денят ти в училище?

Хенрик го погледна. След кратък момент очите им се срещнаха. Някакво учудване ли долавяше в неговия поглед? Скептицизъм? Йоаким нямаше представа. Не го познаваше.

– Имаш ли много домашни?

Изминаха още няколко секунди, преди Хенрик да обърне лице към него.

– Ще се върнеш ли обратно в затвора? – тихо попита той.

Това дойде като изневиделица, неочаквано.

Йоаким забави скорост.

– Не – отвърна той. – Не знаеш ли? Че ме пуснаха на свобода завинаги. Няма повече да ходя там. Никога – добави той и усети буца в гърлото си. Преглътна, за да я накара да изчезне.

Какво се случва в главата ти, чудеше се Йоаким. Анжелика нищо ли не ти е разказвала?

Хенрик седеше и гледаше ръцете си, които лежаха сгънати върху раницата му.

– Сега съм на свобода и... – продължи Йоаким. И какво? Какво всъщност да разкаже? Отново хвърли поглед към Хенрик. – И затова се надявам, че двамата с теб можем да се опознаем много по-добре. Наистина се надявам.

"Надявам се" – помисли си Йоаким. Мамка му, колко глупаво се изразявам. Това, което беше на път да се случи, щеше да шокира момчето. Хенрик мислеше, че ще прекарат заедно няколко часа, както предишния път. Той не знаеше, че отсега нататък ще живеят, криейки се дълго време занапред.

Първият шок щеше да дойде, когато не след много часове щяха да се срещнат с Далайла.

Спряха на паркинга до пристанището. Този път Хенрик остави раницата си в колата. Разхождаха се около кейовете под слънчевата светлина и разглеждаха лодките, които бяха акостирали там. Йоаким сочеше и обясняваше за различните видове платна, винчове[34] и мотори, арматури и подбор на материал, но Хенрик не изглеждаше особено заинтригуван. Не каза почти нищо, само вървеше след него. В най-външната част на кея спряха до една 41-метрова платноходка "Бавари". Йоаким го посочи.

– Почти същата имаше и дядо ти, моят баща – разказа той. – И той, и баба ти плаваха почти винаги. Баща ми ме научи на всичко, което мога в плаването и платноходките. Може би един ден мога да науча теб, а?

Хенрик вдигна очи към върха на високата мачта, но не отговори.

След това един продавач им позволи да се качат на борда и да разгледат трите големи лодки, намиращи се до кея. После отидоха до един павилион наблизо и си купиха безалкохолни напитки и сладолед.

Два часа по-късно се върнаха обратно в автомобила и поеха по посока към Осло.

 *

На пристанището в една светлосиня "Тойота Камри" седеше колегата на Улав – Брус Шарма. На острата дневна светлина не изглеждаше неестествено да носи слънчеви очила. Той следеше с очи двамата, които се разхождаха покрай кея.

От джипиеса той можеше по всяко време да разбере къде се намираше автомобилът. Чипът, който Улав беше прикачил към долната част на колата под наем, можеше да направи грешка само до десет-петнайсет метра.

Указанието беше да ги следи през целия ден.

68.

 Двайсет и пет минути по-късно Йоаким зави с автомобила към подземния гараж под "Акер Брюге". Гумите изпищяха, когато подкара бързо надолу по спиралата от бетон. Едновременно с това не изпускаше от очи огледалото за задно виждане.

– И днес ли ще идваме тук? – попита Хенрик.

– Да, но веднага продължаваме по-нататък – отвърна Йоаким. Ръцете му на волана бяха лепкави.

Сега се започваше.

Предимството при подземния гараж беше, че беше оформен като лисича дупка с множество изходи. Един евентуален преследвач би имал трудност да разбере кой изход е избрал обектът на наблюдение. Но това трябваше да се случи мигновено.

Зави на етажа, който предварително беше огледал, и остави автомобила на едно свободно място, точно до изхода, който не възнамеряваше да използва.

– А сега да тръгваме – призова Йоаким Хенрик.

Хенрик откопча предпазния си колан и двамата излязоха от колата.

Йоаким взе чантата от задната седалка и помогна на Хенрик да си сложи раницата на гърба. После улови ръката на момчето и каза:

– Хайде да тичаме.