Драконът

Както можеше да се очаква, Хенрик избра тази с логото на "Харли Дейвидсън". Баща му я подаде, Хенрик веднага я нагласи и си я сложи на главата. Баща му си сложи другата

– Във войнишки стил и цветове.

Йоаким отпи глътка от поизстиналата чаша с кафе.

– Е, ще поразгледаме ли малко? – попита той.

– Ами добре.

Йоаким преметна чантата на рамото си и отидоха към залата. Пред всички гишета за чекиране имаше бавно пълзящи опашки от хора, които теглеха след себе си куфарите.

Хенрик вървеше плътно зад него и се оглеждаше с ококорени очи наоколо.

– Може би не си бил тук преди, а? – попита Йоаким.

– Напротив – изненада го Хенрик.

– И накъде си пътувал?

– На юг, с мама.

– Тогава може би сте били тук рано сутринта, така ли?

– Не си спомням – отвърна Хенрик.

Бавно минаха през въртящите се врати, през които се бяха озовали вътре. Точно отпред на тротоара видяха хора, зажаднели за цигари и седящи около пепелници, огромни като варели. Вървяха по тротоара. Йоаким внимаваше да държи лицето си обърнато към сградата. С шапките на главите си и двамата бяха малко по-трудно разпознаваеми. Повървяха доста, докато не видяха самолетите, които кацаха и излитаха. Постояха там известно време един до друг и гледаха.

Йоаким клекна пред Хенрик.

– Хайде да се връщаме обратно – предложи той. – Ще се качим на експресния влак на летището.

Лицето му за първи път просветна.

– Да, така ще направим – каза той.

– Трябва да уредя нещо. – Йоаким остави чантата си на земята, отвори ципа, разтърси се и извади един бял наново залепен пощенски плик. – Само трябва първо да изпратя това.

– Ами добре.

– Да вървим – рече той.

Качиха се на ескалатора за надолу и излязоха през вратите на улицата пред залата за пристигащи.

Йоаким свали от себе си чантата и я остави на тротоара.

– Почакай тук. Ще го изпратя по онова такси там.

Йоаким се затича към стоянката за таксита и отвори вратата откъм страната за пътници на първото такси от колоната.

– Здравейте – поздрави той шофьора, – можете ли да предадете това писмо до адрес в Осло?

Шофьорът го изгледа сърдито – беше пълен и с дебели пръсти, които нетърпеливо барабаняха върху волана.

– Аз, разбира се, ще ви платя колкото е необходимо – увери го Йоаким, – но то не бива да бъде доставено преди десет часа тази вечер. Можете ли да го уредите?

Таксиметровият шофьор протегна ръка, за да вземе писмото.

– Къде трябва да бъде доставено?

– На плика си пише.

Веднага след това се върна при Хенрик.

– А сега да се качваме на влака – заяви той. – А после ще хапнем.

71.

Йоаким и Хенрик слязоха от влака на Централна гара Осло. Мъжът първо извади папката от куфарчето, след това продължиха нататък през залата за пристигащи и излязоха през все така пренаселения универсален магазин "Бюпортен Шопинг". Преминаха покрай автобусната спирка и след това поеха в посока към площад "Гренландия".

Точно до площада имаше "Макдоналдс". Йоаким въведе Хенрик вътре и двамата седнаха на една маса.

– Мислех си да хапнем тук – обясни бащата. – Какво ще си вземеш?

Изглежда Хенрик се чувстваше облекчен. Някаква усмивка изникна на лицето му.

– Мога и сам да си поръчам – отвърна той.

– Разбира се. – Йоаким извади портфейла си и му подаде банкнота от двеста крони. – Отиди и си купи каквото искаш. Веднага се връщам, само ще звънна един телефон.

Хенрик се приближи към касата и се подреди на опашката.

Йоаким извади мобилния си телефон и се обади на Далайла. Каза ѝ къде се намираха и я помоли веднага да си хване такси дотам – до "Макдоналдс", точно до площад "Гренландия".

Йоаким тъкмо привършваше своето "Биг Мак"-меню, когато Далайла отвори вратата на ресторанта и влезе вътре.

– Това е тя – заяви Йоаким на Хенрик и се изправи. Той видя, че тя зорко се оглеждаше наоколо. Проверяваше лицата на всеки един човек в помещението.

"Страхува се за живота си" – помисли си Йоаким.

Лицето на Далайла се отпусна в предпазлива усмивка, когато ги забеляза. Тя теглеше черен пътнически куфар след себе си.

Хенрик зяпна африканката, която се приближаваше към тях. Тя носеше черни панталони, бежово яке върху бяла блуза и шал, здраво завързан около косата ѝ.

Тя целуна Йоаким по двете бузи, усмихна се още по-широко и погледна към Хенрик. Той изглеждаше така, сякаш му се искаше да пропълзи в пластмасовата чашка със сладолед, която седеше пред него.

– Какво хубаво момче – възкликна тя. – Казваше се Хенрик, нали? – Отвори дамската си чанта, която висеше на рамото ѝ, и извади плосък, продълговат пакет, увит в сребриста хартия. Тя го подаде на Хенрик. – Това е за теб – заяви тя.

Хенрик колебливо го взе.

Йоаким ѝ се усмихна с благодарност.

Хенрик внимателно отви хартията. Вътре имаше шоколад.

– Благодаря – каза той, без да вдига поглед към нея.

Йоаким дотътри един стол за нея. Той погледна часовника си.

– Разполагаме с почти един час. Ще хапнеш ли нещо?

– Къде ще ходим?

– Почакай и ще разбереш.

Тя се усмихна.

– Това ли беше най-доброто място, за което можа да се сетиш?

– За всичко си има време и място – отвърна ѝ той.

– Тогава ще си поръчам това, което главният готвач препоръчва – заяви тя.