Драконът

– Нека само първо да изключим мобилните си телефони – предложи той с тих глас на Далайла. Йоаким извади батерията и SIМ-картата на новия телефон и го прибра обратно в джоба си. Старият телефон вече беше разглобен. Ако някой все пак беше успял да инсталира електроника за подслушване в мобилните телефони, то сега с извадена батерия тя беше деактивирана.

Далайла направи същото със своя мобилен.

Хенрик се загледа в Далайла. Изглежда, не можеше да свали очи от нея.

Четиридесет и пет минути по-късно напуснаха ресторанта. Йоаким ги поведе обратно по същия път, по който Хенрик и той бяха дошли преди един час. Но този път влязоха в чакалнята на автобусната спирка.

Имаше отпътуване за Малмьо[37] със "Суибъс Експрес" в 22:50.

72.

Когато часът мина десет, Анжелика повече не издържаше да седи спокойно до кухненския прозорец и да чака. Сякаш стомахът ѝ се беше свил на топка. Йоаким или поне неговата адвокатка бяха обещали, че Хенрик ще бъде върнат обратно както и предишния път – ще го оставят недалеч от дома му, и то най-късно в 21:00 часа. Най-късно! Такава беше уговорката.

Но нямаше и следа от Хенрик.

През последните шейсет минути тя беше седяла точно тук, чакайки минута след минута и бе станала все по-неспокойна и притеснена. Надяваше се, че Йоаким просто е закъснял малко. Това беше типично за него.

Защо не идваше? Йоаким можеше поне да позволи на Хенрик да ѝ се обади и да остави съобщение. Самата тя беше звъняла на адвоката си, но той не отговаряше, затова всичко, което можеше да направи, беше да остави още едно съобщение. А и Йоаким не отговаряше на стария си номер на мобилния. Този номер беше единственият, с който тя разполагаше, а от "Информация" на номер 1880 ѝ бяха казали, че няма други регистрирани номера на негово име.

"Знаех си – мислеше си тя, стискайки потните си длани една в друга. – Знаех си, че не може да му се има доверие. Знаех си!" И въпреки това беше позволила да я убедят. Затова, естествено, нещата се объркаха. Защо тя никога не се научи?

Въздъхна и леко се удари по челото със свития си юмрук.

Веднага след това излезе на стъпалата и остана там за момент, търсейки го с очи, все още надявайки се, че ще види Хенрик да тича насам. След това влезе в коридора, взе със себе си мобилния телефон, надяна си чифт сабо и излезе на улицата. Обгърна се с ръце, докато се оглеждаше с угрижено изражение на лицето. Но нямаше никого по еднопосочната улица, никакви хора, никакви автомобили. Нищо.

Ето най-накрая. Една кола се зададе. Такси. Тя стоеше в очакване. Таксито се насочи към нея и спря.

Шофьорът свали прозореца. Анжелика го погледна с учудване.

– Анжелика Хансен? – попита той с вдигнати вежди.

– Да?

– Тук ли живеете? – Той посочи редицата от къщи на мястото, където входната врата беше отворена.

– Да?

– В такъв случай имам писмо за вас – обясни той и ѝ подаде един пощенски плик.

– Но от кого е? – изненада се тя.

– Нямам представа – призна шофьорът. – Аз само съм упълномощен да го предам тук, на този адрес. – И той кимна към къщата. – Вие сте Анжелика Хансен, нали така?

– Да. – Анжелика взе белия плик за писма.

– Благодаря – отвърна той и започна да вдига страничния прозорец.

– Почакайте! – прекъсна го тя. – Къде го получихте?

– Един човек на Гардермуен ми го даде – разказа ѝ той, запали двигателя, обърна автомобила на 180 градуса и изчезна.

Анжелика отиде с бавни стъпки към входната врата, докато в това време разкъса плика и извади един лист.

Писмото беше написано на компютър.

Анжелика,

Хенрик и аз се нуждаем от малко време за себе си.

Затова заминаваме за известно време.

Не се тревожи. Хенрик е добре.

Й.

P.S.: Скоро ще ти се обадя.

Анжелика усети, че нещо здраво стегна гърдите ѝ. Едва успяваше да си поема дъх и силно вкопчи ръце в писмото. То се смачка в дланта ѝ.

Тя се качи по стъпалата, мина през коридора и отиде в кухнята. Там се отпусна на един стол.

– Не! – изкрещя тя. – Йоаким, не!

73.

Беше добре, че в автобуса имаше свободни места. Йоаким и Хенрик седнаха един до друг на третия ред, а Далайла по пътеката нагоре.

Йоаким беше уверил Хенрик, че Анжелика е получила писмото и че той няма нужда да се притеснява. Но лесно се виждаше, че Хенрик беше разтревожен, много разтревожен. Но говореше малко, само се настани и се загледа през прозореца. Когато часът наближи полунощ и вече бяха пътували повече от един час, той заспа. Йоаким придърпа седалката му назад и го зави с якето си.

Йоаким и Далайла поговориха малко. Двамата задрямаха леко.

Беше дълго пътуване. Искаха да стигнат Малмьо рано, преди шест и половина сутринта.

Когато сънливите и уморени пътници пристигнаха в Малмьо в 6:20, тримата си хванаха такси, което ги откара до жп гарата. Йоаким купи три билета, като плати в брой.

Там хванаха влака за Копенхаген.

Йоаким се чувстваше изтощен и раздразнен, когато най-сетне слязоха от влака на Централната гара. Пътуването от Осло беше отнело почти десет часа.