Драконът

– Аз само отидох да видя онази кола, която гореше... – Влажното му лице излъчваше страх. В широко ококорените му очи вече нямаше и следа от съпротива.

– Добре, Мартин – заяви Йоаким, обгърна го с ръка и го придърпа към себе си.

Хенрик седеше приведен напред и поглъщаше всяка думичка.

– Само ми кажи истината и нищо няма да се случи. Тогава няма да има никаква опасност.

– И после намерих един такъв... куфар, близо до мястото, където автомобилът беше изгорял. Взех го и го отнесох у дома.

Йоаким забеляза, че очите му започваха да се пълнят със сълзи.

– Така, добре – окуражи го Йоаким. – И след това го отвори ли?

– Да.

– Собственикът му беше един адвокат, нали?

Мартин кимна.

– И?

– Пликът беше там...

Йоаким бавно си пое дъх.

– Разкажи ми, Мартин. Какво направи с този плик?

Мартин се разхълца.

– Мамка му, доведеният ми баща ужасно ще се ядоса. Направо ще откачи. По дяволите!

– Доведеният ти баща не е проблем – заяви Йоаким. – Разкажи ми какво направи с пощенския плик. Къде е той?

Мартин го погледна уплашено.

– Идва някакъв... – внезапно чуха те от Хенрик.

Йоаким се обърна към Хенрик, който се взираше в противоположната посока.

Двама униформени полицаи вървяха сред пасажерите. И двамата погледнаха към тях.

Йоаким усети как сърцето му два пъти заби силно в гръдния му кош. Той ги погледна в момента, в който те се приближиха. Дойдоха при тях. Йоаким продължаваше да държи Мартин.

Йоаким им се усмихна.

– Какъв дъжд само – рече той. – Само малко да се подсушим.

Единият полицай също се усмихна. Двамата минаха покрай тях и продължиха по-нататък.

Йоаким дишаше ускорено и наблюдаваше как гърбовете на униформените изчезват сред множеството от хора.

– Мартин. Аз трябва да знам къде е този плик.

91.

 Срещнаха се на пътеката покрай река Акешелва, както последния път.

Ферен беше по-леко облечен, в сравнение с предишния път, но не трябваше. Неочакваният дъждовен порой направи пролетния въздух леденостуден. Единственото предимство на лошото време беше, че всичката обичайна, изморена клиентела, която обикновено беше тук, я нямаше.

Той трепереше и замръзваше под чадъра в проливния дъжд, когато Абдул ал-Фарук най-сетне се появи малко по-напред по пътеката. Носеше черна качулка над раменете. Ферен му направи място да застане при него под чадъра.

Абдул ал-Фарук спогледа Ферен в очите.

– Е? – попита Ферен.

- Тя е навън – тихо каза той.

– Ами той – синът?

Абдул ал-Фарук разтърси глава.

– Видеата?

Абдул отново поклати отрицателно глава.

Ферен изпита нужда да сложи ръка на кръста си, но не го направи.

– Нещо друго?

– Да. Една папка, пълна с документи и един компютър. Един куриер ще дойде с тях тази вечер.

– Документи?

Абдул ал-Фарук се усмихна.

– Извадка от банкови сметки и преводи и други подобни. От вялото докладване, което получих, разбрах, че всичко това води до един човек... Арве Магне Ферен.

Ферен вече не усещаше студения въздух, по-скоро точно обратното. Внезапно почувства горещина да облива лицето и кръста му повече от всеки друг път.

– За мен?

– Да, но ще ги получиш утре.

Ферен го погледна със скептицизъм и зачака онова, което трябваше да последва.

– При едно условие.

– И какво е то? – попита Ферен и изсумтя.

– Да престана да виждам твоето бяло, демонско лице.

Ферен разтърси глава и се усмихна.

– Нашите взаимоотношения ще бъдат прекратени, ако аз го пожелая. Да се надяваме, за твое добро, че никога няма да доживееш до този ден.

92.

Мартин погледна надолу към обувките си. Беше жаден и замръзваше.

Мъжът, който седеше там и го прегръщаше, беше лежал в затвора. Изглеждаше много силен.

Но онова, от което се страхуваше най-много, беше Руар. Нямаше смелост да помисли как щеше да реагира Руар, когато научеше за видеата и за всичките пари, които той и Андреас бяха похарчили. И не на последно място, когато откриеше, че доведеният му син беше взел пистолета му.

– Мартин. Аз трябва да знам къде е пликът – каза мъжът до него още веднъж.

Мартин силно разтърка очи. Стомахът го заболя.

– Той... – започна момчето.

– Да?

Мартин усети, че мъжът го притисна още по-силно към себе си. Ръката му лежеше върху раницата на гърба на момчето. Той забеляза, че вътре имаше нещо твърдо. Опита се да накара младежа да си свали презрамката, като се извие малко, но не го пускаше.

– В раницата ли е?

– Н-не – бързо отговори тийнейджърът.

– Може ли да видя?

– Не! – изкрещя Мартин. – Ще ти кажа къде е. Когато избягах... го хвърлих в боклука... близо до вкъщи.

Мъжът го погледна изпитателно. Малкото момче от другата страна все още зяпаше.

– Истина е – призна Мартин. – Ченгето дойде и ми взе компютъра, аз толкова се уплаших и после... не мислех, исках само да се махна от всичко и хвърлих плика в боклука... точно пред къщи, в един... контейнер. – Мартин махна с ръце, за да покаже, че беше голям контейнер за отпадъци.

– Защо ченгето... ти взе компютъра?

Мартин му разказа историята – той искаше да обясни всичко, за да не тършува мъжът из раницата му. Тогава той не би имал и най-малкия шанс да му се изплъзне.