Другата кралица

Това е въпрос на вяра, не на мъдрост. Това са упорити хора, несъгласни с промените, които нашата кралица — Елизабет — въведе в техните църкви. Знам, че те пазят старата вяра възможно най-добре, и искат свещеник на амвона и водене на литургията според старите ритуали. Половината от тях вероятно все още слушат католическата литургия зад затворени врати в неделя, и никой не разбира за това. Те по-скоро биха предпочели своята вяра и своя Бог и своята представа, че Светата Дева бди над всички тях, отколкото да се подчинят на новите постоянно променящи се закони на страната. Целият Север винаги е бил решително незасегнат от реформата в религията, и сега, когато тази друга кралица минава по техните пътища, те показват своята истинска същност: своята вярност към нея, постоянството, с което се придържат към вярата си. Те са нейни, от сърце и душа, и не знам дали Сесил е помислил за това, когато ми заповяда да я преместя в Тътбъри. Не знам дали разбира колко малко влияние имат в тези северни графства кралица Елизабет и нейната религия. Може би трябваше да я отведе по̀ на юг? Но може би навсякъде, където отиде, тя ще бъде пламенно обичана? Бог е свидетел, че навсякъде в Англия има паписти; може би половината страна вярва, че това е истинската ни кралица, а другата половина ще я обикнат, когато я видят.

Тази кралица, също толкова прочута с набожността си, колкото е прословута с похотта си, носи броеница на кръста си и разпятие на шията си, където понякога виждам как се надига червенина: тя порозовява като момиче. Сам папата я споменава по име в молитвите си, докато тя пътува през смъртни опасности. В най-лошите моменти, когато сме почти нападнати от тълпи хора, тихо шепнещи благословии за нея, аз се страхувам, че те ще предпочетат на трона да бъде тя и църквата да не е реформирана и променена, пред всички облаги, които им донесе кралица Елизабет.

Защото това не са хора като моята Бес — обикновени хора, съзрели шанса си и сграбчили облагите във времена на промяна: това са бедните, привикнали да отиват в абатството, за да изплачат болките и страховете си; на които им е харесвало свещеникът да идва при тях за последното причастие и кръщението. На тях не им се нрави това, че църквите са разрушени, светите убежища — лишени от своята безопасност, монахините с техните лечебници — прогонени. Те не знаят къде да се молят сега, когато параклисите са разрушени, не знаят кой ще им помогне сега, когато не могат да запалят свещ за някой светец. Те не разбират, че светената вода вече не е свята, че съдовете за светена вода са пресъхнали. Те не знаят къде могат да потърсят свято убежище сега, когато абатствата са затворени, не знаят кой ще ги нахрани в момент на нужда сега, когато готварниците на абатствата са разрушени, а кухненските огньове са изстинали. Безплодните жени не могат да отидат на поклонение до някой свещен извор, болните не могат да стигнат, куцукайки, до някой параклис. Те знаят, че са лишени. Безспорно, те са ограбени от много неща, които са правели живота им по-щастлив. И си мислят, че тази прелестна друга кралица, облечена в черно, с бял воал, съблазнителна като послушница, ще им върне всички хубави неща, и се тълпят около нея и й казват, че отново ще настъпят добри времена, че трябва да чака, както ще я чакат те, докато се налага да извикам на стражата да ги изблъска.

Може би причината е просто в красотата й. Хората така изглупяват, видят ли красива жена, че й приписват какви ли не чародейни умения само заради разположението на тъмните й очи и гъстите й тъмни ресници. Излизат край пътя да се взират любопитно, а после стоят и я обсипват с благопожелания, с надежда да видят усмивката й. Тя повдига ръка в знак на благодарност: трябва да призная, че наистина притежава необикновено изящество. Тя се усмихва на абсолютно всеки от тях, сякаш ги поздравява лично. Всеки, който я види, е омаян: неин до живот. Тя има такова присъствие, че никога никой не ме пита коя от жените с пътните наметала е кралицата. Тя е слаба като чистокръвен кон; но висока, висока като мъж. Осанката й е като на кралица, и погледите на всички са привлечени от нея. Когато преминава на кон, се разнася възхитен шепот като лек бриз, и полъхът на това възхищение се носи около нея цял живот. Тя носи красотата си като корона и се смее и присвива леко рамене в отговор на постоянното възхищение, което привлича, сякаш то е наметка, която някой е спуснал върху нея: като хермелин върху бледите й рамене.