Другата кралица

— Знаеш, че би го направил — прекъсва ме той. — Знаеш, че именно затова го е избрала кралицата. Хейстингс е протестантският наследник. Той ще я затвори в Тауър, или в собствения си дом, и тя няма да излезе никога оттам. Ще обявят, че тя боледува, а после — че е по-зле, а след това — че е мъртва.

Мъката в гласа му ме ужасява.

— Или ще я убият по време на пътуването и ще кажат, че е паднала от коня си — предрича той. Лицето му е мокро от пот, устата му — сгърчена от болка.

— Но щом кралицата нарежда това?

— Не мога да я пусна да отиде на смърт.

— Ако това е заповед на кралицата…

— Не мога да я пусна да си отиде.

Поемам си дъх:

— Защо не? — питам. Предизвиквам го да ми каже. — Защо не можеш да я пуснеш да си отиде?

Той се извръща от мен.

— Тя е моя гостенка — промърморва. — Въпрос на чест…

Обръщам се към него със сурово изражение:

— Научи се да я оставяш да си отиде — казвам рязко. — Честта няма нищо общо с това. Заставѝ се да я пуснеш да си отиде, дори да отива на смърт. Принудѝ се да го направиш. Не можем да им попречим да я отведат, а ако възразим, само ще създадем по-лошо впечатление. Ще си помислят, че вече си изменник; ако се опиташ да я спасиш от Хейстингс, ще бъдат сигурни, че тя те е привлякла на своя страна. Ще те набедят като изменник.

— Това означава да я изпратя на смърт! — повтаря той, гласът му се прекършва. — Бес! Ти беше нейна приятелка, прекарваше ден след ден с нея. Не може да бъдеш толкова безсърдечна, че да я предадеш на убиеца й!

Хвърлям поглед обратно към писалището си и към числата в сметководната си книга. Знам до последното пени какво ни е струвала дотук. Ако я защитим от кралицата, ще изгубим всичко. Ако кралицата помисли, че сме прекалено привързани към тази друга кралица, ще ни унищожи. Ако ни обвини в държавна измяна, ще изгубим земите си и абсолютно всичко, което притежаваме. Ако бъдем признати за виновни в държавна измяна, ще бъдем обесени за това: и двамата ще умрем заради мекушавостта на съпруга ми. Не мога да поема такъв риск.

— Кого го е грижа?

— Какво?

— Казах, кого го е грижа? Кого го е грижа, ако я отведат и я обезглавят в някоя нива, и зарежат тялото й в някоя канавка? Кого го е грижа за нея?

В стаята се възцарява ужасна тишина. Съпругът ми ме поглежда, сякаш съм чудовище. Глупакът и Чудовището се гледат в лицата и аз се чудя на това, в което сме се превърнали. Преди двайсет и един месеца бяхме новобрачни съпрузи, напълно доволни от договора, който бяхме сключили, наслаждаващи се един на друг, оглавяващи съвместно една от най-влиятелните фамилии в кралството. Сега сърцата и състоянията ни са съсипани. Съсипахме себе си.

— Ще отида и ще й кажа да приготви багажа си — казвам дрезгаво. — Не можем да направим нищо друго.

Той все още не се отказва да обсъжда въпроса. Улавя ме за ръката:

— Не можеш да я оставиш да отиде с Хейстингс — казва той. — Бес, тя е наша гостенка, тя шиеше заедно с теб, хранеше се с нас и ловуваше с мен. Не е виновна в никакво престъпление, знаеш това. Тя е наша приятелка. Не можем да я предадем. Сигурен съм, че ако тръгне с него, тя никога няма да стигне жива до къщата му.

Мисля си за моя Чатсуърт, и за моето богатство, и това ме успокоява.

— Нека се изпълни Божията воля — казвам. — И трябва да се подчиним на кралицата.

— Бес! Съжали я, тя е млада жена! Прояви жалост към нея, тя е една красива млада жена без приятели!

— Ще се изпълни Божията воля — повтарям, като се придържам здраво към мисълта за новата си входна врата и колонадата с гипсовите цветя, и за мраморната входна зала; мисля си за новите конюшни, които искам да доживея да построя. Мисля си за децата си, сключили изгодни бракове, и вече добре настанени на удобни постове в двора, за династиите, които ще основа, за внуците, които ще имам и браковете, които ще им уредя. Мисля си колко далече съм стигнала и колко далече се надявам да стигна. Бих предпочела да отида в самия ад, отколкото да изгубя дома си. — Да живее кралицата.

Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Мери

Графинята влиза в покоите ми, с твърдо и сурово лице.

— Ваша светлост, отново потегляте на път. Знам, че ще се радвате да се озовете далеч оттук.

— Къде отивам? — питам аз. Чувам страха в гласа си: тя също ще го чуе.

— Ашби-де-ла-Зуш, Лестършър — казва тя кратко. — С граф Хънтингдън.

— Предпочитам да остана тук. Ще остана тук.

— Трябва да се изпълнят нарежданията на кралицата.

— Бес…

— Ваша светлост, не мога да направя нищо. Не мога да отхвърля заповедите на моята владетелка по отношение на вас. Не би трябвало да искате това от мен. Никой не би трябвало да иска това от мен.

— Какво ще направи Хънтингдън с мен?

— О, той ще ви осигури по-добър подслон, отколкото сме в състояние да направим ние тук — казва тя успокояващо, сякаш разказва приказка на дете.

— Бес, пишете на Сесил от мое име, попитайте го дали мога да остана тук. Моля ви — не, нареждам ви — да му пишете.

Усмивката не слиза от лицето й, но то е напрегнато.