Дъщерите на мрака

Мечтаеше си да не си беше мислила за Джерами по-рано. Защото сега, поради някакви причини, тя продължаваше да си представя как изглеждаше онази нощ, в която дойде да наблюдава затъмнението с нея. В неговите внимателни кафяви очи беше имало искра на вълнение, сякаш наистина го интересуваше какво вижда. Сякаш, точно в този момент поне, той разбираше.

Била съм едно с нощта, сълзлив малък глас вътре в нея проехтя романтично, опитвайки се да я накара да плаче отново.

Да, правилно, Мари-Линет каза на гласа цинично. Тя се протегна за пакетчето с Чийтос, което тя държеше под стола си. Беше невъзможно да си в романтично настроение и преизпълнен с благоволение, докато ядеш Чийтос.

Сатурн е следващ, помисли си тя, и обърса лепкавите оранжеви останки от снакса от пръстите си. Беше хубава нощ за Сатурн, защото пръстените му тъкмо минава през страничната си позиция.

Тя трябваше да побърза, защото Луната щеше да изгрее в 11:16. Но преди да обърне телескопа си, тя хвърли един последен поглед към Лагуната. Всъщност само към източната й част, опитвайки се да разпознае малките звезди, които знаеше, че са там.

Не можеше да ги види. Очите й просто не бяха достатъчно добри. Ако имаше по-голям телескоп - ако живееше в Чили, където въздухът беше сух - ако можеше да се издигне над земната атмосфера... тогава тя би могла да има шанс. Но засега... тя бе ограничена от човешкото си зрение. Човешките зеници просто не се разширяваха повече от няколко милиметра.

Нищо не можеше да се направи по въпроса.

Тя тъкмо центрираше Сатурн, когато светлината се включи зад фермерската къща отдолу.

Не малката лампа на верандата. Мощната лампа за двора. Тя осветяваше задната част на къщата. Мари-Линет седна раздразнена. Всъщност нямаше значение - тя можеше да види Сатурн, да види пръстените, които тази нощ бяха само деликатна сребърна линия, преминаваща през центъра на планетата. Но беше странно. Г-жа Бърдок никога не включваше задната лампа през нощта.

Момичетата, Мари-Линет си помисли. Племениците. Трябва да са пристигнали и тя сигурно ги развежда наоколо. Тя се протегна разсеяно към бинокъла си. Беше любопитна.

Това беше хубав бинокъл, Се1ез!гоп Шйтаз, лъскав и лек. Тя ги използваше, за да гледа всичко от обектите в небето до кратерите на Луната.

Точно сега те увеличиха задната част от къщата на г-жа Бърдок десет пъти.

Тя не можеше да види г-жа Бърдок обаче. Тя можеше да види градината. Можеше да види бараката и оградата, където г-жа Бърдок държеше козите си. И тя можеше да види трите момичета, всичките много добре осветени от лампата. Едното беше с кафява коса, второто имаше златна коса, а другото имаше коса с цвета на пръстените на Юпитер. Толкова сребърна.

Като звездна светлина. Те носеха нещо увито в найлон помежду си. Черен найлон. Тежка торба за боклук, ако Мари-Линет не грешеше.

Сега както, по дяволите, правеха с нея?

Заравяха я.

Ниската със сребърната коса носеше лопата. Също така много добре копаеше. За няколко минути беше изкоренила повечето от цветята на г-жа Бърдок. След това средното момиче със златната коса замести мястото й с лопатата, и последна беше високата с кафявата коса.

След това те вдигнаха увития обект, макар че беше почти 1 метър и половина дълъг, изглеждаше много лек

- и го вкараха в дупката, като тъкмо бяха изкопали. Те започнаха да връщат пръста обратно в дупката.

Не, Мари-Линет си каза. Не, не бъди нелепа. Не бъди луда. Има някакво нормално и напълно обикновено обяснение за това.

Проблемът беше, че тя не можеше да се сети за такова.

Не, не, не. Това не е “Кеаг ^тйото”, не сме в Зоната На Здрача. Те просто заравят... нещо. Нещо... обикновено...

Какво друго освен мъртво тяло би било метър и половина и малко повече дълго, твърдо, и нуждаещо да бъде увито в торби за боклук преди да бъде погребано?

И, Мари-Линет си помисли, чувствайки прилив на адреналин, който накара сърцето й да бие ускорено. И.

И...

Къде беше г-жа Бърдок?

Адреналинът гъделичкаше болезнено в дланите и краката й. Караше я да се чувства извън контрол, което тя мразеше. Ръцете й се тресяха толкова силно, че тя трябваше да снижи бинокъла.

Г-жа Би е наред. Тя е добре. Такива неща не се случват в истинския живот. Какво би направила Нанси Дрю?

Внезапно, по средата на паниката й, Мари-Линет усети как малък смях избягва от устните й. Нанси Дрю естествено би отишла долу и би разследвала. Би подслушвала момичетата от храстите и след като те се върнат в къщата, би изровила това от градината.

Но неща като това не се случват. Мари-Линет дори не можеше да си представи как се опитва да рови в градината на съседите в непрогледната нощ. Щяха да я хванат и щеше да е много унизително. Г-жа Бърдок щеше да излезе от къщата жива и изплашена и Мари-Линет щеше да умре от срам, опитвайки се да обясни какво прави.

В книга това би било забавно. В истинския живот - тя дори не искаше да мисли за това.

Имаше едно хубаво нещо, което я накара да осъзнае колко абсурдно се държи.

Дълбоко в себе си, тя очевидно знаеше, че г-жа Би е добре. Иначе тя не би стояла тук, а би звъняла на полицията, като всеки разумен човек.