Душегубеца

Мечката стъпи обратно на четирите си лапи и бавно се отдалечи.

Един от опричниците щракна с пръсти на тримата спътници и ги поведе към цитаделата, където тръгнаха да се изкачват по едно тясно вито стълбище, докато не се озоваха в някаква студена и мрачна стая на третия етаж. Вместо прозорци в стените бяха издълбани обикновени бойници, а факлите и свещите, поставени из нишите, изпълваха помещението с мъждива светлина. В камината гореше огън, чийто пушек излизаше през отвор във външната стена. Леглата представляваха просто сламеници, покрити с кожи. Беше осигурена и малко вода за миене, както и няколко парцала за бърсане, захвърлени върху масата. В стаята имаше още два стола, една пейка и няколко закачалки на вратата. Опричникът им направи знак да се настаняват, промърмори нещо на руски и излезе.

Ребека веднага се сви на едно от леглата и се покри с кожата, метната върху него. Завивката вонеше на вкиснато и беше така жестоко проядена от молци, че едва не се разпадна в ръцете й. В следващия момент в стаята влезе някакъв коняр с багажа им и Купър го попита какво става с оръжията им. Мъжът обаче само сви рамене.

— Царят не допуска в двореца му да се носят оръжия — обясни Сен Клер. — Освен това трябва да си мерим приказките — той се ухили. — Замъкът Колчестър не е единственото място с шпионки в стените.

— Затворници ли сме? — попита Купър.

— Това зависи изцяло от Иван, а донякъде и от Васлов — йезуитът коленичи до леглото си и се прекръсти. — Така или иначе, сме в беда и всеки ден тук може да ни е последният.

Не след дълго Ребека откри, че думите на Сен Клер са били повече от истинни. През следващите няколко дни йезуитът странеше от нея и от Купър. Всъщност се държеше направо грубо и изобщо не им позволяваше да обсъждат положението си. Вместо това непрекъснато сипеше хвалебствия за гостоприемството на царя.

Стражите ги държаха в стаята им и им носеха храната там. Разрешаваше им се да излязат единствено ако им се приходеше по нужда. От време на време Ребека улавяше погледа на Сен Клер. Тогава йезуитът й намигаше, а веднъж дори й подаде някакво парче пергамент с някакъв цитат от Овидий. Когато девойката се взря в него недоумяващо, той само й се усмихна, а после вдигна очи към небето.

Купър също се опитваше да я утеши. Един ден той седна на леглото й и я хвана за ръката.

— Ако нещата загрубеят — прошепна той, извръщайки лице, сякаш гледаше в някаква точка зад гърба й, — трябва да избягаш.

— Да избягам ли? — просъска му тя. — А после какво да правя? Може би да тръгна през снеговете към Дънмоу?

— Сигурен съм, че ще ни се предостави подходяща възможност — отвърна той, — и когато това стане, ще се възползваме.

След няколко дни на пълна изолация на тримата затворници им беше позволено да напуснат стаята си, за да присъстват на ужасяващите ритуали, на които имаха навика да се отдават цар Иван и приближените му. От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер реши, че магьосникът е бил отведен от турските пратеници, и ужасно се разтревожи. Васлов обаче осведоми йезуита, че все по-омразният му съперник бил настанен в далечния край на крепостта и си живеел там в разкош.

През следващите няколко дни Ребека забеляза, че Сен Клер и джуджето стават все по-близки и че редовно си шепнат из ъглите. Купър доста се обезпокои от това положение и започна да се чуди в какво ли крои този път йезуитът. Тези тревоги обаче бледнееха в сравнение с кошмарното ежедневие в Александрова слобода, което представляваше една невероятно богохулна пародия на манастирския живот. В нея цар Иван играеше ролята на игумен, опричниците му бяха неговото братство, а градските куртизанки, с които се беше обградил царят, бяха насърчавани да заемат различни църковни длъжности.

„Братята“, както Иван наричаше сбирщината си главорези, се разхождаха наоколо, облечени в черни раса и качулки от червен вълнен плат. През половината от времето си те бяха заети с църковни ритуали, а през другата — с ужасяващи зверства, на които Сен Клер, Купър и Ребека трябваше да стават свидетели независимо от волята си. Стражите ги будеха в три през нощта и ги подкарваха към малката базилика на крепостта за утренята, която продължаваше до много след изгрев-слънце. По време на службата Иван пееше, четеше от Библията и се молеше, като понякога влагаше такава страст, че накрая челото му се разкървавяваше от блъскане в земята пред някоя икона. След утренята пък се провеждаше процес срещу всички онези, които бяха дръзнали да оскърбят царя. Сен Клер, Ребека и Купър, облечени в монашеските одежди, които им беше изпратил Иван, бяха принудени да гледат гаврите и побоищата, на които биваха подлагани горките подсъдими, докато накрая царят не скочеше на крака и не изкрещеше:

— Действайте!

Тогава стражите извличаха затворниците пред главната порта на крепостта и ги обесваха, побиваха ги на кол, сваряваха ги живи или пък ги заравяха в снега и ги оставяха да умрат.