Душегубеца

Ребека се намести по-навътре в леглото си. Тя рядко мислеше за това. Предпочиташе да си представя, че двамата със Сен Клер винаги ще бъдат заедно. Разбира се, девойката искаше справедливост за баща си, но преди всичко копнееше за йезуита.

— Прощавай — Купър взе ръцете на Ребека в своите и ги потри, за да ги стопли. — Хората като теб би трябвало да имат гореща кръв — той остана със сведена глава. — Искам да знаеш, че каквото и да стане след смъртта на Фрогмор, аз ще остана с теб — албиносът вдигна очи и се усмихна. — Когато и да се обърнеш, ще виждаш сянката ми. Обичам те, Ребека!

— Да, знам. Нали вече ми каза.

— А ти обичаш ли ме?

— Какво всъщност е любовта? — заекна девойката. — В „Сребърният дракон“ много мъже, прекалили с ейла, са ми казвали, че ме обичат. Баща ми също твърдеше, че е обичал майка ми, но това не му пречеше да се забавлява със слугините…

— Да, да, освен това се предполага, че майка ми е трябвало да обича мен, а аз — нея — намеси се подигравателно Купър. — Не знам какво е любовта, Ребека. Веднъж в Кеймбридж прочетох една история, в която се казваше, че Бог вземал по нещо от душата на всеки от нас и разпръсквал парченцата наоколо. Някои хора запълвали празнината с различни страсти. Други изваждали по-голям късмет и успявали да срещнат човека, у когото е попаднала частицата от душата им, и така отново ставали цели.

— И този човек съм аз, така ли? — попита Ребека.

— За мен — да. Още от първия миг, в който те зърнах. После те видях да прекосяваш двора на бащината си кръчма и да се отправяш към конюшнята, готова да рискуваш живота и честта си заради някакъв непознат, и разбрах, че винаги ще те обичам — Купър поклати глава. — Няма втора като теб, Ребека! Виждал съм безброй мъже и жени да предават някого само за няколко шилинга. Ти обаче си силна. Много по-силна, отколкото си мислиш. Дори за миг не се пречупи — нито в Колчестър, нито когато онзи наемник Рагуза те отвлече, нито по време на онова ужасно пътуване по море. Е, в двора на Иван може и да трепериш от страх — той сниши глас, — но тук дори ангел би се уплашил. Все едно, няма да те разпитвам повече — албиносът приближи ръцете й до устните си и целуна връхчетата на пръстите й. — Просто искам да знаеш, че те обичам. Ти си смела, красива, но онова, заради което те ценя най-много, е благотворното влияние, което имаш над душата ми. Ти си истинско съкровище, Ребека, и аз не бих си позволил да те изгубя за нищо на света. Милея за теб повече, отколкото за самия себе си — Купър улови погледа й. — Дори да умра, ще изкъртя портите на Ада, и пак ще дойда при теб!

— Защо си толкова сигурен, че ще отидеш в Ада? — попита Ребека бързо, надявайки се така да потуши изгарящата страст, появила се в очите и по лицето на албиноса.

Купър се накани да отговори, но в този момент в стаята влезе Сен Клер с някаква кожена торбичка в ръка. Йезуитът веднага скри товара си между останалите си вещи, а после зашета наоколо със светнал поглед, сякаш беше малко момче, намерило невероятно съкровище. На Ребека й се стори, че в студената и мрачна стая внезапно е нахлул слънчев лъч, и сърцето й заликува. После тя извърна лице, за да скрие щастието си от Купър.

— Какво е станало тук? — попита йезуитът, оглеждайки девойката от глава до пети.

Ребека бързо му разказа за премеждието си с мечката.

— Ти си истински джентълмен, Уилям — обърна се Сен Клер към албиноса и стисна ръката му. — Това обаче не е било нещастен случай — продължи той. — Заключени врати, разпадащи се мостчета, а отдолу — мечка с малко, готова да те разкъса на парчета… Не, не. Това е работа на Фрогмор.

После йезуитът седна до Ребека. Купър трепна и извърна поглед.

— Спокойно сега — промърмори Сен Клер и целуна девойката по челото, след което — сякаш доловил лютата ревност на албиноса — веднага я пусна. — Това е работа на Фрогмор — повтори той. — Искал е да те убие, преди да си тръгне, за да може после да се наслади на спокойствие на разкоша в двора на турския султан — йезуитът въздъхна. — Знаех, че магьосникът ще те нападне, но за жалост, не можех да бдя над теб непрекъснато. За сметка на това горещо се молех на Бог да те пази.

— Ами сега какво ще правим? — попита Ребека.

— През последните дни успях да се сприятеля с Васлов и Дмитрий. Те и двамата виждат във Фрогмор потенциален съперник и направо не могат да го понасят. Утре сутрин магьосникът доброволно ще тръгне с турските пратеници. В чест на заминаването му пред портите на крепостта ще се състои кратка церемония, но ние няма да присъстваме на нея.

— А какво ще правим? — попита Купър.

— Ще ходим на лов. Иван се е видял в чудо. Царят хем не иска да се подчини на турците, хем се страхува да не ги обиди, така че в крайна сметка е решил утре сутринта да не ги посреща. Вместо това ще отиде на лов. С нас. Васлов и Дмитрий са го убедили да ни вземе и освен това ще ни осигурят храна и три бързи коня.

— Тоест ще се опитаме да избягаме, така ли?