Душегубеца

След тези думи Дмитрий щракна с пръсти и тялото на Фрогмор незабавно беше вдигнато.

— Погледни го, Ребека — промълви Сен Клер. — Вече не изглежда толкова страшен, нали?

Главата на магьосника се люшкаше насам-натам, лицето му беше добило пепеляв оттенък, ужасните рани по гърдите му зееха, а краката му бяха изподрани и мръсни.

— Не е лошо да запомним това — добави йезуитът.

После всички излязоха от стаята и се запътиха към стените на замъка. Войниците, които си почиваха на сянка в двора, веднага усетиха, че нещо се е случило. Дмитрий се обърна към тях на руски, след което посочи към Ребека. Бранителите на крепостта тутакси скочиха на крака и заблъскаха с мечове по щитовете си. После тялото на Фрогмор беше качено на върха на стражевата кула, около врата му беше надяната примка и магьосникът беше провесен през парапета с лице към турския лагер. Скоро целият замък се огласи от победните викове на руските войници.

Група спахии, облечени в брони, вдигнаха щитовете над главите си и дотичаха до ръба на крепостния ров, за да видят какво става. Между тях вървеше някакъв разкошно облечен мъж.

— Това е генералът им — обясни Сен Клер.

Дмитрий се надвеси през парапета, извика победоносно и посочи към мъртвия Фрогмор, а после и към турците. Обсадителите обаче не разбраха посланието, така че командирът на опричниците заповяда трупът на магьосника да бъде спуснат още по-ниско. Турците се взряха в ужасяващото голо тяло, люлеещо се на вятъра, и този път го разпознаха. После си плюха на петите и хукнаха обратно към лагера си. Вече целият гарнизон се беше събрал на стените и въпреки че се чувстваше доста замаяна, Ребека също остана там.

Час по-късно врагът даде своя отговор — турците си взеха оръдията, събраха си шатрите, впрегнаха конете си в каруците и бавно, но сигурно започнаха да се оттеглят от бойното поле.

До залез-слънце единственото, което беше останало след тях, беше почернялата от кръв земя, покрита с мъртви войници и цели ята хищни птици, пируващи с месата им. Дмитрий изпрати един отряд конници да наблюдават оттеглянето на обсадителите, а когато се мръкна, нареди труповете да бъдат запалени. После изтощените руснаци заспаха кой където свари.

Сен Клер отведе Ребека в стаята им и двамата се заеха да подготвят тялото на Купър за погребение. Рано на следващата сутрин йезуитът донесе две големи парчета кожа, в които да увият трупа на доскорошния си съюзник. После го натовариха на една каруца и го закараха сред морето от трева отвъд бойното поле. Дмитрий беше изпратил с тях и неколцина от хората си, въоръжени с кирки и лопати. И така, опричниците изкопаха един дълбок трап и след като Сен Клер каза заупокойната молитва, тялото беше заровено в земята, а върху гроба беше забит дървен кръст.

Ребека не плака. Тя не можеше да си представи по-добро място за вечната почивка на този мъж, който беше преследвал справедливостта чак дотук и който беше дал живота си, за да може тя да се спаси.

Когато се върнаха в замъка, Дмитрий и офицерите му вече организираха победното празненство. Ребека и Сен Клер хапнаха малко, а после се върнаха в стаята си и щом помирисаха леглата си, веднага заспаха.

Когато йезуитът разбуди девойката, навън вече се беше мръкнало. Той я изчака да се надигне в леглото си, а после й подаде една дълбока чаша и вдигна своята за наздравица. Тя отпи — виното беше прекрасно.

— Това е кларет — обясни й Сен Клер. — Дмитрий намери няколко бъчви в склада, отвори една и ни изпрати малко. Войниците искат да се присъединим към тях, но… — той сви рамене и погледна към прозореца. — Вече става късно и скоро всички ще трябва да отстъпим пред нощта — йезуитът отпи, а после подкани и нея. — Пий, моя смела девице!

Ребека се усмихна. След това се замисли и си даде сметка, че не може да говори за случилото се. Събитията се бяха развили твърде бързо и тя все още имаше чувството, че Купър ей сега ще нахълта в стаята и ще я погледне с влюбени очи. Фрогмор обаче беше мъртъв, а баща й — отмъстен. Всичко беше свършило. Ами сега? Девойката беше останала съвсем сама, намираше се на хиляди мили от Дънмоу и пиеше вино с някакъв тайнствен йезуитски свещеник. Какво ли я чакаше утре? Ребека отпи още малко от виното. С всяка следваща глътка й ставаше все по-топло и по-приятно.

— От това вино ми се приспива — каза тя.

Сен Клер се наведе към нея, карайки сърцето й да ускори ритъма си.

— Да, Ребека, сега ще заспиш дълъг и спокоен сън. Прахчето, което сложих във виното ти, скоро ще подейства.

Тя хвърли чашата и се опита да стане, но йезуитът нежно я прикова към леглото.

— Дойде време да си вървя, Ребека — заяви той, — а това беше единственият начин да те оставя.

— Защо? — сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите й, а очите й вече плуваха в сълзи. — О, Майкъл, не ме оставяй! — тя се опита да хване ръката му. — Не можеш да ме оставиш! Ти си единствената ми любов, целият ми живот!