Душегубеца

— Нищо, отче — девойката се усмихна. — Кажете ми обаче — продължи тя, — какво друго знаете за Сен Клер?

Йезуитът стана от креслото си и направи знак на Ребека да го последва. И така, двамата излязоха от стаята и тръгнаха по просто обзаведения коридор. Макар и излъскан до блясък, подът беше покрит с обикновени дъски, а единствените украшения по искрящо белите стени бяха множеството разпятия и поставените в нишите статуи. После Бастини и девойката прекосиха една благоуханна цветна градина, предпазвана от палещото есенно слънце от китни кипариси и маслинови дръвчета, и се отправиха към малкия параклис, посветен на архангел Михаил. Църквицата също беше съвсем обикновено обзаведена — варосаните стени се редуваха с черни дъски, а таванът беше подпрян с дървени колони. Вътре се носеше сладкото ухание на восъчни свещи и тамян. По средата на нефа йезуитът спря и свърна към един малък страничен олтар. Девойката съзря статуята на архангел Михаил, която се издигаше там, и очите й напълниха със сълзи.

— Съвсем същата е — прошепна тя. — Тази статуя е точно копие на онази, която се пазеше в енорийската църква в Дънмоу. Тази тъмна коса, лицето, рицарските доспехи…

— Не ни е известно нито кой я е направил, нито откъде идва — каза Бастини, трогнат от силното душевно вълнение, изписано по лицето на Ребека. — Знам обаче, че Сен Клер е бил напълно отдаден на светеца, чието име е носел. Според архивите Майкъл е отслужвал литургиите си тук, а понякога просто е сядал в олтара и се е молел или пък е разговарял със статуята. Доколкото знам, останалите йезуити са го закачали заради това…

— Мога ли да остана тук? — попита Ребека изведнъж. — Преди да си тръгна от Русия, приех католическата вяра. Моля ви, отче, не искам да се връщам в Англия…

Бастини прехапа устни.

— Добра готвачка съм — продължи девойката. — Освен това мога да чистя и да шия…

— Но хората ще започнат да говорят…

— Девица съм и съм готова да се посветя в служба на Бог и на вашия орден — очите й се плъзнаха обратно към статуята. — Това е единственото, което ми е останало, отче. Моля ви! Обещавам ви, че няма да съжалявате.

И така, отец Бастини се посъветва с братята си, но преди да се съгласят, останалите йезуити пожелаха да видят чужденката със собствените си очи. След срещата те останаха с впечатлението, че гостенката им е доста странна птица, но пък в крайна сметка, не бяха ли всички жители на онзи мъглив остров такива?! Последва гласуване, след което Ребека Ленъкс единодушно беше назначена за икономка в йезуитския манастир в Рим.

Девойката се оказа отлична готвачка, а с течение на времето и чудесна приятелка, така че никой не съжали за решението си. Йезуитите се възхищаваха на острия й ум, както и на проникновените й наблюдения за света. Е, понякога се случваше да я закачат за страстната й отдаденост на архангел Михаил и за това, че често се свираше в библиотеката, но в тези случаи Ребека просто се усмихваше и продължаваше посвоему.

Минаха години и отец Бастини, както и повечето от останалите братя, приветствали Ребека Ленъкс в манастира си, се споминаха, а местата им бяха заети от други. Новите йезуити обаче също обикнаха възрастната англичанка, чието единствено желание беше да остане в обителта им, близо до параклиса на архангел Михаил.

Навръх Архангеловден през 1605 година новият игумен, отец Верлето, стоеше в стаята си и гледаше през прозореца. Сезонът се сменяше и слънцето вече не печеше така силно, а градината беше обагрена във всички цветове на есента. В този момент старата икономка с посребрени коси и леко прегърбена стойка излезе навън с кошница в ръка. Верлето се усмихна — той знаеше, че англичанката много обича цветята. Възрастната жена приклекна до един розов храст и си отряза едно клонче. Игуменът тъкмо се накани да се обърне, когато вятърът донесе до слуха му някакъв глас.

Верлето беше сигурен, че е чул някой да нашепва в градината думата „хризостома“, и усети как по гръбнака му полазват тръпки. Нещо предстоеше да се случи. В следващия момент англичанката се изправи, изпусна розата и ножиците и загледа вторачено вратата на църквата. От мястото, на което стоеше обаче, игуменът не можеше да види какво гледа тя.

— Майкъл! — Ребека притисна устата си с ръка. — Уилям!

След тези думи старицата се затича през двора като младо момиче. Верлето затвори прозореца и хукна навън. Когато стигна до градината, там вече нямаше никого, но вратата на църквата беше леко открехната. Йезуитът я отвори и тихо се вмъкна в нефа. Параклисът тънеше в мрак, но Верлето беше сигурен, че е видял в дъното му три фигури, хванати за ръце — един чернокос мъж, някакъв тип с бяла като сняг коса, а между тях — смееща се млада жена.

— Ребека! — извика игуменът и влезе в параклиса.