Душегубеца

Девойката се унесе. Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Салонът беше притихнал и тя усети как косата й настръхва. В стаята имаше още някого; беше сигурна в това. Свещта беше угаснала. Ребека стана, взе един светилник и след кратка борба с огнивото запали фитила. Когато вдигна фенера и се обърна, в гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе нито звук. Бартоломю седеше в един стол отляво на вратата. Той винаги сядаше на това място, когато се качваше в стаята й, за да си поговорят, но приликите свършваха дотук. Косата на баща й изглеждаше по-сива от преди, лицето му беше бледо, а погледът в очите му — празен. Ребека видя прореза във врата му, кървавите петна върху разкъсания му жакет и зейналата на гърдите му рана. Девойката седна на леглото. Това трябваше да е сън.

— Дъще — прошепна дрезгаво среднощният й посетител. — Дъще — повиши той тон.

Ребека погледна през рамо и видя, че баща й се е втренчил в нея. Той отвори окървавената си уста.

— Ще ме изслушаш ли, дъще?

Девойката се покатери на леглото и се притисна към таблата, взирайки се ужасено в това кошмарно привидение.

— Сигурно сънувам!

— Всички сънуваме, дъще. Аз също сънувам в момента.

— Какво става, татко?

Ребека искаше да придърпа завивката върху себе си, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Убиха ме без време, дъще — Бартоломю говореше, сякаш беше изпаднал в транс. — После изтръгнаха душата ми, а заради сторените от мен злини, тя не можа да продължи по пътя си — той скръсти ръце върху скута си. — Сега се намирам в мрачната бездна между небето и земята.

— Татко!

— Замълчи, дете — думите на баща й сякаш идваха от огромно разстояние. Ребека забеляза струйката кръв, която се процеждаше от ъгълчето на устата му. — Сега Фрогмор владее Душата ми!

Ребека го зяпна ужасено.

— Пасторът не е Божи човек, дъще. Той е велик демон и ако можеше, би те наранил, но има други същества, които му пречат. Мен не успяха да ме спасят, но затова съм си виновен самият аз — той протегна ръце, сякаш беше свещеник, даващ благословия. — Отказах се от духовния си сан заради жената, която обичах. Тогава още можех да получа опрощение, но аз омърсих любовта си със сласт и жажда за пари. Ние сами създаваме ада си, Ребека! Демоните като Фрогмор просто ни улавят в мрежите си.

Ребека почувства част от топлината й да се завръща в тялото й. Тя взе чашата си и допи остатъка от виното си.

— Какво трябва да…

— Замълчи! — прекъсна я баща й. — Нямам много време. Дойдох да ти кажа, че трябва да бягаш, дъще. Да се махнеш от това място колкото се може по-скоро!

— Но къде бих могла да отида?

— При Сен Клер.

— Но той е в затвора!

— Отиди при Сен Клер! Убий Фрогмор! Измъкни ме от мрака! Хайде, върви.

След тези думи баща й се понесе към нея; устните му продължаваха да се движат. Ребека не можеше повече да понася тази гледка. Тя затвори очи и стисна чашата си толкова силно, че оловната й дръжка се впи в кожата й.

— Ребека!

Девойката отвори очи. Бартоломю стоеше пред леглото й.

— Това не е кошмар. В ямата в задната част на костницата… — започна той, но в следващия момент изчезна.

Ребека остана неподвижна, взряна в пламъка на свещта, докато вратът й не се схвана. После се уви в покривката на леглото и се приближи до стола, в който беше седял баща й. Изпитото вино вече започваше да й действа и тя се чувстваше затоплена и някак по-силна. Отначало се зачуди дали пък не е сънувала, но после забеляза месинговото копче с изобразен отгоре му дракон, което беше останало на стола. Баща й беше поръчал тези копчета от един амбулантен търговец и ги беше пришил за кожения жакет, който никога не сваляше от гърба си.

Изведнъж Ребека се почувства завладяна от желание за действие. Тя се облече, пусна копчето в кесията си и крадешком слезе в кръчмата. Единствената светлина в салона идваше от малкия светилник, който Питър беше окачил над камината. Слугите бяха налягали под масите и спяха дълбоко. Една от камериерките пък явно забавляваше някой клиент в кухнята — оттам се дочуваше пъшкане, сподавени викове и някое и друго пошляпване. Ребека игнорира тези звуци и тихо се измъкна от „Сребърният дракон“.

Нощта беше тъмна и студена. Калдъръмът беше покрит със скреж, което го правеше доста хлъзгав, но пък небето беше ясно, а луната беше пълна и пътеката към църквата се виждаше чудесно. Девойката беше решена да отиде там и веднъж завинаги да разбере дали виденията й се дължат на умора, или пък злото действително се е настанило в Дънмоу.

Когато стигна до стената на гробището, тя видя, че в църквата и в къщата на пастора не свети. Наоколо цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от крясъците на някакъв бухал и шумоленето из гъсталака покрай нея. Ребека докосна заешката си устна и си спомни думите на старицата Уайът, която й беше казала, че ако излезе по пълнолуние и се натрие с тлъстина от тялото на обесен… Девойката затвори очи. Всички тези глупости вече бяха минало. С Дънмоу и живота й тук беше свършено. Тя щеше да се махне от селото, но преди това щеше да потърси доказателство за злодеянията на Фрогмор и щеше да се изправи срещу него.