Душегубеца

Църквата беше студена и неприветлива. Ребека седна край основата на една колона, точно под амвона. Клисарят Симнъл, който още изглеждаше потиснат от отсъствието на Марго, вече беше запалил свещите в олтара и в момента отваряше Библията, поставена върху аналоя, за да е готова за Фрогмор. Девойката се облегна на колоната и затвори очи. В нефа продължиха да влизат хора.

Когато светлината, която нахлуваше през прозорците, се засили, Симнъл удари камбаните. Нефът вече се беше изпълнил с множество приглушени гласове — съселяните се поздравяваха един друг или пък се караха на децата си, за да не вдигат шум с игрите си. Ребека се съсредоточи върху звъна на камбаните, който звучеше ниско и печално, сякаш призоваваше енориашите не на сутрешна служба, ами на погребение.

Девойката отвори очи и се огледа наоколо. Повечето от селяните вече бяха дошли, но нито един от тях не беше седнал близо до нея. Още по-зловещото беше, че Калъртън и помощниците му се бяха събрали на групичка и мрачно я наблюдаваха. Камбаните замлъкнаха. Фрогмор излезе от олтара и се поклони пред кръста, но вместо да се насочи към Библията върху аналоя, той тръгна право към амвона. После се огледа из нефа и хвърли изпълнен с лукавство поглед към Ребека.

— Днес избрах един малко по-различен текст — започна пасторът. — „Врачка да се не оставя жива!“8

В нефа се надигна одобрителен шепот и Ребека се вцепени. После в църквата настана тишина; дори децата млъкнаха. Семействата, които седяха по пейките или по студените каменни плочи на пода, бяха приковали очи във Фрогмор и не помръдваха от местата си.

— „Врачка да се не оставя жива!“ — повтори пасторът. — Но врачката след нас, скъпи енориаши, не е само врачка! Освен това тя е изменничка и бунтовничка!

— Изгорете я! Изгорете я! Изгорете я! — започнаха да му пригласят хората, насядали в задната част на църквата.

Ребека едва потисна паниката, която се надигна у нея. Фрогмор, Калъртън и групичката на най-задния ред явно й бяха устроили капан.

— Какво става, пасторе? — надигна се пивоварят Бедоус; Ребека го познаваше като добър човек и приятел на Бартоломю.

— Седни, човече! — прогърмя гласът на Фрогмор. — Това е Божи дом!

— Точно така! — изкрещя му в отговор Бедоус. — Божи дом! Не съд!

Пасторът остана невъзмутим.

— Хората от тази енория — сопна се той — имат право да се събират и да изобличават изменниците, независимо дали става дума за вещици, за предатели, които подслоняват враговете на кралицата, или и за двете!

Бедоус увеси нос и си седна обратно на мястото.

— Ти! — посочи Фрогмор към Ребека. — Ти си вещица и предателка!

— А вие, сър — изкрещя в отговор девойката, скачайки на крака, — сте долен убиец!

Думите й прозвучаха толкова драматично и неочаквано, че групичката в задната част на църквата, пригласяща възторжено на пастора, мигом замлъкна. Ребека се взря гневно в останалите енориаши.

— Замислете се. Спомнете си какво се случи, откакто той дойде в Дънмоу — тя посочи към Фрогмор. — Хората започнаха да изчезват мистериозно и да намират смъртта си по най-неочаквани начини! Същото се случи и с баща ми, Бартоломю Ленъкс!

— Какви са тези глупости? — приближи се към нея Калъртън.

— Ако идете в костницата — отвърна му рязко Ребека — и претърсите ямата отзад, ще намерите трупа на баща ми! — тя се обърна към Фрогмор, за да види реакцията му, но погледът на пастора беше насмешлив и сърцето на девойката падна в петите.

— Да не би да твърдиш — отвърна Фрогмор спокойно, — че някой е убил баща ти и е захвърлил тялото му в костницата?

— Да, това твърдя, а човекът, който го е убил, сте вие!

Изведнъж съдебният пристав Малбрук, старицата Уайът, Марго и баща й се появиха до една от колоните. Зловещите им лица се взираха свирепо в нея, а раните по гърлата и гърдите им зееха. Ребека почувства, че й призлява. Тя се пресегна и се подпря на колоната пред себе си.

— Да не си пияна? — подигра й се пасторът.

— Много добре знаете, че не съм! — отвърна задъхано тя. — И много добре знаете какво има в костницата!

— Глупости! — настоя Фрогмор. — Мастър Калъртън, вземете хората си и претърсете костницата!

Ребека се огледа наоколо и видя, че живите мъртви, които беше зърнала за миг край колоната, сега са се настанили на местата, които Калъртън и хората му току-що бяха освободили.

— Това е пълна лудост — промърмори девойката.

Стомахът й се сви, а коленете й се подкосиха. Останалите енориаши бяха вперили в нея студени погледи. Сякаш измина цяла вечност, преди Калъртън да се върне в църквата, изтупвайки праха от наметалото си с кожените си ръкавици.

— Нищо особено — извика той. — Само купчина кости.

Ребека не знаеше какво друго може да стори. Тя се свлече в основата на колоната, скръствайки ръце пред гърдите си.

— Има и още нещо — продължи Калъртън, измъквайки едно парче пергамент от кесията си. — Това са показанията на Бартоломю Ленъкс, които той собственоръчно написа, преди да замине за Колчестър. В тях кръчмарят обвинява дъщеря си, че е вещица и че убива онези, които не харесва, но най-вече — че е укривала йезуита Сен Клер!