Душегубеца

Това обаче трябваше да почака. Трябваше да развива дарбите си постепенно. Както и да е, този Сен Клер го преследваше като зла прокоба. Когато й да се обърнеше, йезуитът все беше зад гърба му. Откога продължаваше всичко това? Две-три години? Да, толкова някъде, ако включеше и времето, през което двамата бяха пътували заедно. После беше последвала онази жестока битка в покрайнините на Рим. Фрогмор беше убеден, че е убил съперника си, но година по-късно Сен Клер отново се беше появил и беше продължил да върви по петите му.

Първоначално Фрогмор не се беше обезпокоил особено. Йезуитът изглеждаше безобиден като муха, но с течение на времето се оказа неизкореним като плевел. Фрогмор наемаше убийци, които го причакваха в мрака, но Сен Клер успяваше да им се изплъзне. Плащаше на куртизанки, за да му поднесат отровено вино, но Сен Клер, този фукльо, отказваше даровете и отблъскваше приносителките им. По едно време йезуитът съвсем се доближи до него и на Фрогмор му се наложи да се изправи лице в лице с него. Оказа се, че Сен Клер е майстор на меча и на един или два пъти дори беше на път да го надвие, но в последния момент винаги отстъпваше, сякаш знаеше, че не може да го унищожи по този начин.

Въпреки това Фрогмор се обезпокои не на шега и възползвайки се от дарбите си и богатството, което беше натрупал, се зарови из библиотеките. Решен да открие всички книги, посветени на великата сила на магията, той посети библиотеката на граф Хъмфри в Оксфорд, мина през богато снабдените скриптории на различни абатства и манастири, а най-накрая замина за Москва, за да прочете трактатите, пазени под ключ в манастира „Свети архангел Михаил“ в двореца Кремъл. В ума му се беше загнездило едно съмнение, но той не смееше да го признае дори пред себе си.

До този момент Фрогмор винаги беше смятал, че е непобедим. Той беше сключил сделка със силите на мрака, но добре знаеше, че всичко в живота подлежи на промяна и че нищо не се дава даром. В крайна сметка щеше да му бъде поискана сметка и магьосникът щеше да бъде принуден да я плати. Да не би Сен Клер да беше неговото изкупление, беше започнал да се чуди той. После се беше опитал да влезе във връзка с началниците на йезуита в Рим, но така и не беше получил отговор от тях. Накрая дори беше потърсил начин да научи нещо за предците му, но пак беше ударил на камък.

Фрогмор чу някакъв звук и ръката му мигом се стрелна към камата. Пътеката пред него беше пуста, но в далечината трополяха конски копита. В следващия момент конникът се появи в полезрението му и той стисна дръжката на оръжието си още по-здраво. Въпреки разстоянието си личеше, че мъжът е опитен воин. Странникът беше увил плаща си около тялото си и беше нахлупил качулката върху главата си, но яздеше боен кон, пък и освен подрънкването на сбруята се чуваше още някакъв шум, който наподобяваше удряне на стоманен меч в кожено седло. Освен това стойката на непознатия подсказваше, че в ръката му има я арбалет, а пистолет, я кама. Фрогмор се вгледа в почернялото му от слънцето лице, напомадените му мустаци и брада, вързаната му на опашка коса, обицата на дясното му ухо и кожения жакет под наметалото му.

— Pax et bonum9, пътнико! — извика магьосникът, вдигайки дясната си ръка в знак на мир.

Теодоро Рагуза дръпна юздите на коня си и върна камата си в ножницата. Мъжът насреща му беше облечен като пастор, но въпреки това не приличаше на Божи служител — стойката му беше отпусната, което издаваше, че изобщо не е разтревожен от срещата им, а ръката му несъмнено лежеше върху дръжката на някакво оръжие, скрито под черния му плащ.

— Pax et bonum! — промърмори Рагуза, оглеждайки Фрогмор от глава до пети.

Магьосникът стисна юздите на коня си.

— Значи ще ме пуснете да мина, така ли?

Рагуза сви рамене, но когато Фрогмор понечи да продължи по пътя си, наемникът застана пред него.

— Казвам се Хенри Фрогмор и съм пастор на енорията Дънмоу. Не ви желая злото, сър!

— Аз пък се казвам Теодоро Рагуза и съм търговец. Сигурен съм, че не ми желаете злото.

Наемникът изцъка с език. Все още чувстваше вкусът на ароматното вино, което беше погълнал предишната вечер, и сладкото ухание на кръчмарската слугиня, с която беше лудувал. Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и обърса нос в ръкава си. Ама че беше студено на този проклет остров!

— Чудя се дали не можете да ми помогнете, пастор Фрогмор. Нося писма за един от хората на кралицата; казва се Уилям Купър. Чух, че е тръгнал по петите на някакъв йезуит на име Майкъл Сен Клер, а доколкото разбрах, този мъж е бил забелязан в околността…

Фрогмор се успокои и се усмихна.

— На прав път сте, сър — той посочи зад себе си. — Когато стигнете до кръстопътя, продължете направо. Така ще стигнете до Дънмоу — той приближи коня си до този на Рагуза. — Но нима не сте чули новините?

Наемникът поклати глава.

— Йезуитът беше заловен и отведен в замъка Колчестър.

Рагуза кимна.

— И?