Душегубеца

Уолсингам се намръщи и продължи да се взира в кралицата изпод тежките си клепачи.

— Най-вероятно нечия чужда…

Кралицата стовари юмрука си върху масата.

— Ще ви помоля да се придържате към онова, което знаете, сър!

— Знаем, че е дошъл от Балтийските земи. Един капитан на кораб от Осло твърди, че го е видял да слиза в Ипсуич. И така, изпратихме в Есекс един от най-добрите си хора — Андрю Кавъндиш.

— И?

— Мъртъв е — прошепна Купър. — Убит от Душегубеца. Открили тялото му в някакъв крайпътен ров край Челмсфорд. Гърлото му било прерязано, а сърцето му — изгребано като с лъжица.

Елизабет пребледня.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Не знаем защо Душегубеца се е върнал в Англия — продължи Купър. — Може да е замислил някое злодеяние, с което да укрепи силите си, а може и да се е запътил към някое съвсем друго място и само временно да се укрива тук.

— И нямате представа къде е, така ли?

— Смятаме, че все още е в Есекс — обади се Уолсингам. — Въпрос на време е да го заловим — той посочи към своя подчинен. — Мастър Купър го преследва неуморно от години.

— Но защо му е било да идва тук? — настоя Елизабет. — Да не би враговете ни да са го привлекли на своя страна?

— Възможно е — отвърна Купър. — Но не е изключено да преследва и някаква своя нечестива цел — той видя въпросителното изражение върху лицето на кралицата и побърза да обясни. — Душегубеца е велик магьосник, ваше величество. Сключил е сделка със Сатаната, в замяна на което е бил надарен с необикновени сили.

Елизабет се облегна в креслото си и се загледа в този странен мъж, който си играеше с някаква отчупила се от дървената маса тресчица. Идеше буря и вятърът блъскаше по сводестите прозорци, разтърсвайки капаците им. Някъде наблизо грачеше гарван.

— Чакаме, мастър Купър.

— Трудно е за вярване — продължи агентът, — но Душегубеца е сключил сделка със силите на мрака. След като убие някого, той изтръгва сърцето му и го принася в жертва на тъмните си господари, за да увеличи мощта си.

— Значи мощта му не е неизчерпаема, така ли? — намеси се Сесил.

— О, не, не е.

— И за да я поддържа, той трябва да убива?

— И то непрекъснато — заяви Купър. — Колкото повече убива, толкова повече нарастват силите му!

— И какви са тези сили? — попита нетърпеливо Елизабет.

— Доколкото знаем, физическите и умствените възможности на Душегубеца стават все по-големи. Студът, гладът и жаждата не му влияят, а издръжливостта му е направо феноменална.

— Същото може да се каже и за някой добре гледан кон! — сопна се Елизабет.

Сесил се изкиска, но Купър не му обърна внимание.

— А може ли един кон да се превърне в хрътка, ваше величество?

Кралицата зяпна от изненада и дори забрави да прикрие почернелите си зъби.

— Шегувате се, нали, мастър Купър?

— Ни най-малко, ваше величество. Макар и за кратко време Душегубеца може да приема образа на своите жертви.

— Как ще го заловите тогава?

— С хитрост, ваше величество. Единствената сигурна следа, с която разполагаме за момента, е обърнатият кръстен знак, изобразен над сърцето му.

— Друго има ли? — попита Елизабет, подпирайки се на масата, за да си върне чувството за реалност и да се отърси от адския кошмар, който й описваха.

— Прозвището „Душегубеца“ много точно отразява същността на магьосника — каза Купър, прокарвайки пръст по яката си.

Елизабет забеляза, че и албиносът като Уолсингам е облечен в черно от глава до пети. Изключение правеше единствено бялата риза с висока яка под кожения му жакет.

— Явно Душегубеца се интересува само от определен тип жертви. Предпочита да убива мъже и жени, чиито грехове са ги направили уязвими. Щом ги покоси и изтръгне сърцата им, той не само че може да приеме образа им, но е в състояние и да подчини душите им на волята си.

— Тоест създава нещо като зли духове, така ли?

— Да, ваше величество.

— И какво могат да правят те?

— Всякакви поразии. Могат да съборят някое гърне с масло в огъня, да повредят мост, да разхлабят някой камък, за да падне върху преминаващия отдолу конник, да бутнат полуизгнило дърво върху някого… Списъкът е безкраен.

— Доста неща знаете за този вещер.

Купър се усмихна.

— Възможно ли е той да бъде нает на служба? — попита Елизабет.

— Подозираме — отвърна Уолсингам, — че има доста владетели в Европа, а и извън пределите й, които биха платили прескъпо за услугите му.

— И сред тях може да са и нашите врагове?

— Вие го казахте, ваше величество.

— А този Душегубец може ли да бъде унищожен? — попита Сесил, взирайки се гневно в Уолсингам.

— Не знаем — отвърна главният шпионин на кралицата, — но смятаме, че може. Други също го преследват с тази цел.

— Йезуитите ли?

— Да, изпратили са по петите му свещеника Майкъл Сен Клер.

— Моля? — попита Елизабет.

— Йезуитите не са новост за вас, мадам — озъби се Уолсингам, опитвайки се да наподоби усмивка, а после се намръщи. — Те са отлично организирани и добре обучени католически свещеници. Подчиняват се на главата на ордена си и на папата. Основната им задача е да проповядват срещу нашата реформирана вяра, да я отслабят и в крайна сметка, да я унищожат.