Душегубеца

— Доведи ми тогава този Рагуза! — заповяда той. — Но не тук — султанът посочи към малкото дворче в далечния край на тронната зала. — Бих искал да послушам ромоленето на фонтана. Донеси и два от славеите ми, за да успокоят душата ми с песните си.

В този момент прозвуча гонг и придворните на Сюлейман се проснаха на пода, докато той, господарят на живота им, излизаше от залата в компанията на неколцина от еничарите си.

Теодоро Рагуза беше як млад мъж с почерняло от слънцето лице и дълга черна коса, вързана на тила. В момента той седеше отпуснат в едно покрито с възглавници кресло и се взираше в четиримата еничари с жълти наметки и бели тюрбани пред себе си. Те също бяха впили суровите си очи в него.

Дали наистина тези воини на султана, чудеше се Рагуза, употребяваха хашиш, за да забравят всичките си страхове? Еничарите му изглеждаха съвсем еднакви. Лицата им бяха мургави и гладко избръснати, а големите им светли очи, тесни носове и пълни устни им придаваха известно очарование. Може би бяха братя? Рагуза се протегна в креслото си. Един от еничарите сбърчи нос и венецианецът се усмихна на себе си. Панталоните му бяха пропити от пот, ботушите му бяха износени, някога бялата му риза беше мърлява, а коженият му жакет и наметалото му определено бяха виждали и по-добри дни. Връхните му дрехи бяха провесени в края на креслото. Рагуза хвърли един поглед към закачалката, забита в стената зад гърба на еничарите. Там бяха окачени наистина ценните му притежания — коженият му портупей с меча и камата му, кесията му, както и малкият му арбалет и колчанът му със стрели, с който никога не се разделяше. Теодоро се потупа по бедрата и се наведе напред.

— Много съм жаден — заяви той. — Сигурно воня като псе, но напоследък едва имах възможност да се храня, а камо ли да се мия или пък бръсна.

Еничарите само го изгледаха мрачно. Рагуза въздъхна. Беше пристигнал в града едва преди два дни. Целта на посещението му беше да си прибере окончателното възнаграждение за една успешно изпълнена задача. После, според обичая, Рагуза се беше отдал на веселие. Парите, които беше получил, никак не бяха малко, но в крайна сметка, той си ги беше заслужил. Беше отишъл чак до Флоренция, за да убие омразния конкурент на някакъв банкер, който въртеше търговия в Константинопол, Рим, Париж и Лондон. Нахлувайки в кръчмата, в която беше отседнал Рагуза, еничарите го бяха заварили потънал в дълбок пиянски сън, и го бяха изритали от леглото. После го бяха накарали да се облече и да ги последва възможно най-бързо. Теодоро не се беше възпротивил. Въпреки че не беше останал очарован (Рагуза не обичаше да излиза по светло), острите като бръснач саби на еничарите бързо го бяха убедили да им съдейства.

Наемният убиец се опита да прикрие тревогата си. За тези мъже страхът беше най-големият грях. Дори да се намираше в опасност, той в никакъв случай не биваше да ги моли за милост. Отвън се чуха стъпки. В следващия момент в стаята влезе агата на еничарите, облечен в самурен елек, и щракна с пръсти по посока на Рагуза.

— Предполагам, че идвате да ме поканите на пиршество?

В отговор агата само го изгледа безизразно.

— Пошегувах се — насили се да се усмихне Рагуза.

— Шегите ти не ме интересуват, невернико — отвърна му на италиански агата. — Тук съм, защото нашият многообичан султан Сюлейман — по някакви свои възвишени причини — иска да говори с теб.

Той огледа венецианския наемен убиец от глава до пети, забелязвайки износените му, мръсни ботуши, окъсаните му панталони и мърлявата риза.

— Облечи си жакета и наметалото! — заповяда му агата. — Шапка нямаш ли? — попита той. — Хубаво!

Рагуза се подчини. После понечи да откачи портупея си от закачалката на стената, но в този момент до врата му беше опрян ятаган.

— Никой не носи оръжие в присъствието на избраника на Аллах!

— Разбира се — отпусна ръката си Рагуза. — Извинявам се.

— Когато се срещнеш със султана — продължи агата, — ще паднеш на колене и ще опреш чело в земята.

— Как ли пък не…

— Няма да се изправяш, докато не ти бъде заповядано. Разбира се, имаш избор. Можеш да преклониш глава, а можеш и да се простиш с нея.

И така, еничарите въведоха Рагуза в султанския дворец. Лигите на наемника потекоха и ръцете го засърбяха при вида на съкровищата, които видя по пътя си. Върху мраморните подове имаше дебели килими, по стените висяха великолепни персийски гоблени, стаите бяха пълни с разкошни кадифени дивани, покрити със златотъкани драперии с пискюли и лъскави копринени покривки, в нишите бяха поставени изящни вази и всякакви други прелестни украси, а от таваните висяха светилници, ароматизирани с какви ли не благоухания. Наоколо цареше пълна тишина, като изключим шума от стъпките на еничарите и на Рагуза. По стълбите стояха на пост еничари, а по коридорите и пред вратите на стаите — мамелюци, облечени в бели роби, привързани около кръста им с червени върви, в които бяха затъкнати широки ятагани. Дворовете бяха пълни със спахии, а по стените патрулираха стрелци. Из целия дворец тихо се разхождаха чиновници с различни тюрбани и шапки.