Душегубеца

Фрогмор притисна камата си към гърлото на гадателя и с едно бързо движение преряза плътта му. Херметикус се дръпна назад и вдигна ръце, сякаш така можеше да спре струята кръв, която вече бликаше от ужасната му рана и пълнеше устата му. После гадателят се олюля, а Фрогмор подхвана тялото му и внимателно го положи на пода. Магьосникът изчака известно време и след като не чу звук нито от спалнята горе, нито от улицата отвън, премести трупа в средата на стаята. След това запали две свещи и заключи вратата. В този момент му хрумна да погледне картите още веднъж, но когато ги взе в ръцете си, кръвта му се смрази. Всичките до една бяха празни. Фрогмор се приближи до тялото на Херметикус и приклекна зад него. После разкъса мантията му и заби камата си в плътта около сърцето му.

И така, в тази някога приятна стая, сред скъпите вещи на доктор Херметикус, магьосникът се зае да изпълнява мрачния си ритуал. Когато жертвата беше принесена и свещите угаснаха, Фрогмор — сега преобразен като гадателя — седна пред малкото писалище.

Вече беше решил какво ще прави. Първо щеше да се отбие до къщата си в Москва, а после щеше да предложи услугите си на господаря на Отоманската империя. Магьосникът си избра перо и започна да пише, използвайки един таен шифър, който знаеше, че турците ще разберат. После подписа писмото и го запечата с восък. Оставаше му само да се качи на някой кораб и да предаде писмото на Еней Виколи — венециански търговец, който работеше за султана.

— Съпруже? — чу се нежен глас иззад вратата. — Съпруже? — гласът стана по-настойчив.

Фрогмор се усмихна и отвори.

— Не се плаши — каза той на младата жена, която стоеше на прага. — Хайде, съблечи се.

Един час по-късно Фрогмор метна дисагите си през рамо и излезе от дома на доктор Херметикус в тялото на домакина си. Преди да си тръгне, той взе малко масло от кухнята и напръска с него пода и мебелите, а после бутна една свещ на земята. Съпругата на гадателя лежеше гола върху леглото на горния етаж с разрязано от ухо до ухо гърло. Трупът на Херметикус все още си стоеше проснат върху пода в салона. Докато магьосникът се отдалечаваше от къщата, пламъците погълнаха всичко, превръщайки го в черна пепел.

11.

Сен Клер и Ребека напуснаха имението Оулпен заедно със сбирщина цигани с мургава кожа и нагло изражение на лицата, които обикаляха кралството с каруците си и често се радваха на подкрепата на хора като лейди Пелам. И мъжете, и жените бяха облечени в шарени парцали и окичени с евтини дрънкулки, а малките звънчета по конете, каруците и дрехите им вдигаха невероятен шум. Като прибавим към това и непрекъснатото им бъбрене, какофонията ставаше пълна. Ребека не разбираше езика, който говореха, но Сен Клер, изглежда, нямаше проблеми с него и това моментално му спечели уважението на спътниците им. Когато излязоха от Оулпен, предводителят на циганите с прякор Конника събра хората си и посочи към Ребека.

— Казва им, че трябва да се държат с теб почтително — обясни Сен Клер на девойката, — а тези хора държат на думата си, Ребека. Разбира се, крадливи са като свраки, но решат ли веднъж, че могат да ти имат вяра, са изключително предани приятели.

Това се оказа самата истина. Циганите знаеха, че Ребека е жена, преоблечена като мъж, и току й хвърляха по някой поглед с черните си като маслини очи, а понякога, когато любопитството им надделееше, дори се пресягаха да я пипнат, но като цяло не й досаждаха. По-голямата им грижа беше да намерят нещо, което да откраднат. Горко на фермерите, оставили овцете или пилетата си без надзор. Циганите задигаха стоката им за част от секундата, прерязваха гърлата на животните, изкормяха ги, нарязваха месото им, натъпкваха го в бъчви със сол или саламура и го натоварваха на каруците си.

Когато минеха покрай някое село пък, те се заемаха да повеселят жителите му с цирковите си номера — разбира се, срещу заплащане. Селяните се отнасяха към тях с презрение, но същевременно обичаха да гледат представленията им. Щом приключеха, циганите бързаха да продължат по пътя си, страхувайки се че кражбите, които бяха извършили междувременно могат да бъдат разкрити. Нощите си те прекарваха на някое поле или пък в някоя горичка и пируваха с откраднатото месо, вино и хляб, смеейки се на шегите си. Понякога, когато бяха в настроение, ставаха и започваха да танцуват странните си танци под звуците на барабани и флейти.

Ребека остана очарована от циганите и с радост им помагаше в грижите около бебетата, които пътуваха в плетени кошове, преметнати през гърбовете на конете, в почистването на месото или пък в наклаждането на огъня. Сен Клер пък се занимаваше с конете и не спираше да смайва Конника със задълбочените си познания за билките. Циганите бяха започнали да наричат йезуита Петичио, което на техния език значеше „бъбривия свещеник“.

— Друг път случвало ли ти се е да пътуваш с цигани? — попита Ребека.

— В Англия — не, но в Германия и Франция — да. Познанията ми за езика им и за конете винаги ме правят желан гост в тяхната компания.

— Явно имаш много таланти — подкачи го девойката.