Душегубеца

— Добре че не ме карат да готвя — поклати глава Сен Клер. — Тогава вече щяхме да го закъсаме. Дори едно яйце не мога да счупя, без да създам около себе си пълен хаос, а пък овесената ми каша има вкус на мазилка.

— Колко време ще останем с тях? — поиска да узнае Ребека.

Йезуитът вдигна поглед към мрачното небе. Двамата се возеха в един фургон в средата на колоната, недосегаеми за хапещия вятър.

— Пътуваме вече два дни, така че очаквам утре вечер да стигнем до покрайнините на Лондон.

Сен Клер се оказа прав. На следващата сутрин групичката им действително излезе на пътя за Бишъпсгейт16 и все по-често започнаха да срещат разни пътуващи търговци, правници и войници, както обичайната паплач, която обикаляше по пътищата — проститутки, бродяги, селяни, возещи се в каруци или пък тикащи ръчни колички, скитащи учени и бездомници.

Според йезуита не след дълго щяха да се натъкнат и на някой човек на Юда, така че настоя двамата с Ребека да останат скрити във фургона.

— Купър ни остави да избягаме, защото се надява, че ще го заведем до Фрогмор — каза той, — но рано или късно ще ни погне пак — йезуитът се облегна, изпружи краката си и добави нещо на латински.

— Какво беше това? — попита Ребека.

— Съжалявам — извини се Сен Клер. — Просто исках да се поперча с начетеността си.

— Не, не — настоя Ребека. — Чувала съм те да изричаш тези думи и преди. Веднъж след бягството ни от ловната хижа, когато се подслонихме в гората, и още веднъж в дома на лейди Пелам.

— Някога, много отдавна, живял един римски поет на име Овидий. Той бил много талантлив, но за съжаление, предизвикал гнева на император Август и бил заточен в едно градче край Черно море. Както и да е, там Овидий написал една много вълнуваща творба — сборник с поезия, наречен, „Тъги“. В този сборник се говори за неволите на изгнанието и се казва: „Мъка е всяка любов, но си с мъката свързан, щом любиш, мъчи те съблазънта, но все към нея стремиш.“17 и още: „Любя аз тази стрела, що ме в сърцето рани.“18

— И? — попита Ребека.

— Нищо. Просто аз също съм изгнаник — отвърна Сен Клер. — Скитам се далеч от дома…

— И къде е този твой дом?

— Един ден ще ти покажа. Обещавам, че ще ти хареса.

— Както и да е, кажи ми сега какво значат тези стихове за болезнената любов.

— Любовта винаги е болезнена, Ребека, и с времето заболява все повече. Моето изгнание ще приключи тогава, когато тази, която обичам, реши, че животът ми е изпълнил предназначението си.

— И коя е тази, която обичаш?

— Самата Любов, Ребека.

Девойката го срита по крака.

— Ама че си и ти! Не може ли поне веднъж да отговориш ясно?!

Сен Клер се засмя.

— Някога влюбвал ли си се? — попита го Ребека, а после бързо добави. — Разбира се, знам, че си свещеник и че си дал обет за дело…

— За целомъдрие и въздържание, да — довърши йезуитът. — Но актът на любов е просто едно изражение на любовта. Разбира се, че и свещениците се влюбват.

Той наклони главата си назад и лицето му се скри в сенките.

— А някога лягал ли си с жена?

— О, да, много пъти.

Сърцето на Ребека подскочи.

— Красива ли беше?

— Много — отвърна Сен Клер със сериозно изражение, но в гласа му се прокрадна шеговита нотка.

— Как се казва? — попита девойката обвинително.

— Ребека Ленъкс! Какво?! Нима двамата с теб не сме лежали заедно под звездите? — той отдръпна крака си, преди девойката да успее да го срита отново. — Ами ти? Успявал ли е някой хубав момък да те склони да си легнеш с него?

Ребека примигна и извърна поглед. Тя много добре си спомняше сластните погледи на мъжете от „Сребърният дракон“ и опитите им да й бръкнат в деколтето или под полата, когато баща й не беше наоколо.

— Винаги съм си мислела, че може би някой ден… — тя докосна заешката си устна. — Но за мъжете в Дънмоу, аз бях просто изрод — очите на девойката се напълниха със сълзи. — Предполагам, че накрая някой дребен земевладелец щеше да ме поиска за жена, въобразявайки си, че ми прави огромна услуга и надявайки се на богата зестра…

— Връзката ви сигурно нямаше да е много страстна…

— Сигурно — отвърна разсеяно Ребека, опитвайки се да запази равновесие, докато каруцата минаваше през някаква дупка на пътя.

После девойката дръпна покривалото и погледна навън. Беше късен следобед. Няколко цигански деца подскачаха покрай каруцата.

— Какво ли ще стане сега с кръчмата на баща ти? — попита Сен Клер, нетърпелив да смени темата на разговора.

— Не знам — отвърна девойката. — След смъртта му трябваше да я наследя аз, но разбира се, това няма как да стане сега, след като съм обвинена в държавна измяна. Предполагам, че Короната ще си я присвои и ще я продаде на най-платежоспособния купувач — тя спусна покривалото. — Но какво значение има всичко това?

Сен Клер се примъкна по-близо до девойката и я хвана за ръката.

— Не е нужно да продължаваш да ме следваш, Ребека — каза йезуитът. — Ти вече направи достатъчно. Мога да те изпратя обратно в имението на лейди Пелам или пък някъде другаде, където ще си в безопасност.