Джим Тайфуна

Господин Пет поднови неспокойното си лутане, след като за миг спря пред дневната и се ослуша. През масивната дъбова врата дочу теноров глас, който обясняваше идеята за християнството в поезията на Шели, и побърза да отмине опасната територия. Направи няколко крачки по коридора, отново се ослуша и окуражен от тишината, понечи да влезе в следващата стая, ала акорд на невидимо пиано го накара като опарен да отдръпне ръка от дръжката. Отчаяно продължи издирването на тихо местенце и след няколко минути чрез процеса на елиминиране се озова пред помещението, което теоретично беше неговият кабинет — голяма и уютна стая, със стари книги, дълги години събирани от баща му, страстен колекционер.

Застана пред вратата и наостри уши, но до слуха му не достигна нито звук. Влезе и за миг изпита неописуемото облекчение, характерно за всеки стар ерген, който е открил тихо убежище в къща, пълна с досадни младоци. Сетне дочу глас, който сложи край на мечтите му за блажено усамотение:

— Здрасти, татенце. — Огдън Форд се беше разположил на огромното кресло в най-тъмния ъгъл на кабинета. — Влизай, татенце, не се притеснявай. И за двама ни има място.

Господин Пет остана на прага и изгледа накриво заварения си син. Ненавиждаше покровителствения тон на хлапака, а сега му бе още по-трудно да го приеме с философско примирение, тъй като натрапникът беше окупирал любимото му кресло. Дори от естетична гледна точка гледката беше неприятна. Хлапакът беше пълен, отпуснат и си личеше, че прекалява с храната. Телосложението му подсказваше, че е заклет враг на физическите упражнения, а жълтеникавата му кожа издаваше пристрастеност към захарните изделия. Въпреки че беше закусвал само преди половин час, отново дъвчеше нещо.

— Какво ядеш, момче? — попита господин Пет, чието разочарование прерасна в раздразнение.

— Бонбони.

— Вредно е по цял ден да се тъпчеш със сладкиши.

— Мама ми ги даде — заяви Огдън. Както и предполагаше, изстрелът накара противниковата батарея да замлъкне. Господин Пет гневно изсумтя, но не последва коментар. Момчето отпразнува победата си, като лапна още един бонбон, сетне промърмори:

— Май тази сутрин си станал наопаки, татенце.

— Забранявам да ми говориш по този начин!

— Така си и знаех — невъзмутимо продължи хлапакът, сякаш не го беше чул. — Никога досега не съм грешил в предположенията си. Но не ми е ясно защо си го изкарваш на мен, след като нямам никаква вина.

Питър Пет започна да души и отсече:

— Пушил си!

— Какво?!

— Цигари, ето какво.

— Не е вярно, сър.

— В пепелника има две угарки.

— Сигурно са там от вчера.

— Едната е още топла.

— Как няма да е топла, след като навън е такава горещина.

— Признай, че си я пуснал в пепелника, когато си чул крачките ми в коридора.

— Не съм, сър! Тук съм едва от няколко минути. Сигурно ме е изпреварил някои от онези младежи. Честно да ти кажа, забелязал съм, че крадат от долнопробните ти цигари. Трябва да предприемеш нещо по въпроса, татенце. Да докажеш, че не си загубеняк.

Господин Пет се почувства напълно безпомощен. За хиляден път словесния двубой печелеше хлапакът с жабешките очи, който се отнасяше към него с високомерно пренебрежение.

— Не бива в такъв хубав ден да се завираш вкъщи — промълви кисело.

— Имаш право. Хайде да се поразходим. С удоволствие ще те придружа.

— Аз… имам по-важна работа — заяви възрастният джентълмен, ужасен от кошмарната перспектива да се поразходи с Огдън.

— Както желаеш. Противник съм на мнението, че чистият въздух се отразява благотворно на организма. Какъв е смисълът да имаш дом, ако не си стоиш в него?

— Когато бях на твоята възраст, не киснех вкъщи при такова хубаво време. Винаги бях навън и… например търкалях обръч.

— Като те гледам, спортуването не ти се е отразило благотворно.

— За какво намекваш?

— Забелязвам, че си жертва на лумбагото.

— Какви ги дрънкаш! — сопна се господин Пет, който беше особено чувствителен на тази тема.

— Е, няма да споря с теб. Важното е, че…

— Не ме интересува!

— Искам да знаеш, че мама…

— Млъквай!

Огдън отново затършува из кутията с бонбони и любезно я поднесе на втория си баща:

— Заповядай, вземи си.

— Не искам.

— Постъпваш много разумно. На твоята възраст не бива да се прекалява с нищо.

— За какво говориш?

— За старостта, татенце. Вече не си в първа младост. А сега влез и затвори вратата, защото става течение.

Господин Пет вирна глава и опита достойно да се оттегли от полесражението, макар че щеше да се пръсне от яд. Питаше се как ли би постъпил друг в подобна ситуация. Най-много го вбесяваше абсурдната противоречивост на човешкия характер. Защо когато се озовеше в дома си, ставаше съвсем различен от онзи Питър Пет, който бе пълновластен господар в кантората си на Пайн Стрийт? Възможно ли е твърдо да отстоява позициите си пред своите опитни и упорити конкуренти, а да не може да се справи с нищо и никакъв хлапак, който е окупирал любимото му кресло? Понякога му се струваше, че в извънработно време волята му се парализира.