Джим Тайфуна

— Точно обратното. Никога не съм познавал човек с това име.

— Сериозно ли говориш?

— Честна дума.

— В такъв случай работиш сам, а?

— В момента съм безработен. Възнамерявам да изкарам задочен курс по аранжиране на аспержи.

— Повдига ми се от теб — намръщи се русокосият. — Какъв е смисълът да ме баламосваш? Защо не играеш с открити карти? И двамата сме тук с една и съща цел, няма полза да се конкурираме и да се насадим на пачи яйца.

— Доколкото разбирам, намекваш, че не си старият ми приятел лорд Уизбийч.

— Определено не съм. Както и ти не си старият ми приятел Джими Крокър.

— Какво те навежда на тази мисъл?

— Ако си истинският Джим, защо се престори, че ме познаваш? Честно да си призная, приятел, бая се шубелисах.

Джими се засмя:

— Щеше да се окажеш в доста неловко положение, ако бях този, за когото се представям.

— Ти също, братле, ако се сблъскаше с истинския лорд Уизбийч.

— Между другото кой си всъщност?

— Момчетата ми викат Джак Джентълмена.

— Защо? — полюбопитства Джими.

Мнимият лорд се престори, че не е чул въпроса, и продължи да го убеждава:

— В момента работя за Бърк. Слушай, да подходим разумно към проблема. Ще бъда напълно откровен и очаквам същото от теб.

— Значи шепнешком ще си споделяме това-онова.

Русокосият отново отиде до вратата и огледа коридора.

— Виждаш ми се нервничък — отбеляза Джими.

— Не ми се нрави този иконом. Не му е чиста работата.

— Мислиш ли, че е от хората на Потър?

— Нищо чудно. Определено не е онзи, за когото се представя, иначе нямаше да потвърди, че си Джими Крокър.

— Май потвърждаването, че съм Джими Крокър, е най-сигурното доказателство за почтеност.

— И той беше натясно — продължи русокосият. — Намерил се е в небрано лозе, докато си му дал знак, като си се престорил, че го познаваш. — Изгледа Джими и неохотно призна: — Бива си те, братче. Чудя се как ти стиска да цъфнеш тук. Рискувал си много, защото не си знаел дали няма да се натъкнеш на някого, дето познава Джими. Какво ли щеше да те сполети, ако икономът наистина беше работил в дома на семейство Крокър?

— В нашата професия рисковете са неизбежни.

— Уморявам се само като си спомня какъв труд положих, за да се вмъкна в този дом. А твоя милост се появява изневиделица и те приемат с отворени обятия.

— Какво те накара да се представиш за лорд Уизбийч?

— Знаех, че няма да се издъня. Бяхме заедно на парахода и той сподели, че е предприел околосветско пътешествие и че ще остане в Ню Йорк само един ден. Ама не мисли, че ми беше лесно да приема неговата самоличност. Бърк ме посъветва да се запозная със стария Честър и да взема от него препоръчително писмо… Не щеш ли, след толкова усилия от моя страна се появяваш ти и заявяваш, че си се завърнал в родината. — За миг той замълча и се замисли колко несправедлива е била съдбата към него. — И тъй, какво ще предприемем, приятел?

— Относно какво?

— Относно присъствието на двама ни в този дом. Ще проявиш ли благоразумието да работим заедно и да делим наполовина, или ще играеш сам, рискувайки да провалиш всичко? Ще бъда откровен с теб. Няма смисъл да се надлъгваме, след като имаме еднаква цел — да се доберем до този… партриджит.

— Мислиш ли, че съществува такова взривно вещество?

— Престани да се правиш на божа кравичка — отвратено промърмори мнимият лорд. — Разбира се, че съществува. Чувал си за Дуайт Партридж, нали? На всички е известно, че е работил върху създаването на експлозива, а ето, че синът му размахва някаква епруветка и твърди, че може да вдигне във въздуха половината град. Какво е заключението? Младежът е довършил делото на баща си. Като го гледам колко е гламав, едва ли е имало много за довършване, иначе нямаше да се справи. Ако питаш мен, вместо глава има празна кратуна, но разполага и с партриджита. Ето защо с теб трябва да се споразумеем. Ако не се договорим, или ти ще ме прецакаш, или аз теб, обаче какъв е смисълът да поемаме излишни рискове? Обединим ли се, и за двама ни ще има достатъчно. Не по-зле от мен знаеш, че поне дузина големи държави ще наддават, за да притежават новия експлозив. Хич не се притеснявай, че Бърк ще те преметне. Ще поговоря с него и ще те уредя.

Джими загаси цигарата в чинията си и отбеляза:

— Не съм красноречив оратор като Брут, но пък съм прочут с откровеността си. Ето защо заявявам, че не съм съгласен.

— Какво? Няма ли да бъдем комбина?

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Уизи (ако ми разрешиш да те наричам така), но предложението ти не ме привлича. Отказвам да участвам в играта ти. Точно обратното — ей сегичка ще информирам леля Неста за змията, която се е загнездила в нейния рай.

— Ще ме предадеш, а?

— И то с голямо удоволствие.

Мнимият лорд подигравателно се изкиска:

— Ще го направиш на кукуво лято! Как ще обясниш, че преди обяда си ме обявил за своя стар приятел, а щом си се нахранил, си прозрял, че съм измамник? Не можеш да ме издадеш, защото ще издадеш и себе си. Ако не съм лорд Уизбийч, ти пък не си Джими Крокър.

Джими печално въздъхна:

— Ясно. Животът е доста сложен, нали?

Русокосият се изправи и промърмори: