Джойленд

Стивън Кинг Джойленд

Имах кола, но през повечето есенни дни през 1973 година изминавах пеш разстоянието между пансиона на госпожа Шопло в малкия град Хевънс Бей и Джойленд. Струваше ми се, че така е редно. По-точно, че е единственият начин. В началото на септември градчето беше почти безлюдно, което беше добре дошло за особеното ми настроение. Онази есен беше най-прекрасната в живота ми. Твърдя го дори сега, след четирийсет години. От друга страна, никога не съм се чувствал толкова нещастен, това също го твърдя. Смята се, че първата любов е красива и че е още по-красива, когато връзката приключи. Слушали сте хиляди поп и кънтри парчета за леваци, зарязани от гаджетата си. И все пак най-много боли, когато за пръв път ти разбият сърцето — душевната рана заздравява най-бавно и белегът е най-дълбок. Какво му е красивото?

През целия септември, та и през октомври небето над Северна Каролина беше безоблачно, а въздухът — топъл дори в седем сутринта, когато по външната стълба излизах от апартамента си на втория етаж. Ако бях с тънко яке, го връзвах на кръста си, преди да съм изминал и половината от петте километра между града и увеселителния парк.

Първо обаче се отбивах в пекарната на Бети и си купувах два топли кроасана. Вървях по пясъка, придружаван от сянката си, дълга поне шест метра. Над мен кръжаха чайки, надявайки се на трохички от кроасаните. А когато се връщах (обикновено към пет часа, макар понякога да оставах до по-късно — нищо не ме очакваше в Хевънс Бей, градче, което изпадаше в летаргия след края на лятото), сянката ми крачеше редом с мен по водата. Ако имаше прилив, тя трептеше на повърхността, сякаш бавно танцуваше хула.

Макар да не съм съвсем сигурен, мисля, че момчето, жената и кучето бяха там още при първия ми преход. По брега между града и веселата искряща шарения на Джойленд се редяха вили, много от тях скъпи, повечето заключени и със спуснати кепенци след Деня на труда. С изключение на най-голямата, онази, която приличаше на зелен дървен замък. Дъсчена пътека водеше от широкия й заден вътрешен двор чак до мястото, където морската трева отстъпваше пред ситния бял пясък. В края на пътеката имаше маса за пикник, над нея беше разперен яркозелен плажен чадър. Под сянката му в инвалидна количка седеше момче с бейзболна шапка, завито с одеяло от кръста надолу дори в късните следобеди, когато температурата се движеше около двайсет градуса. Бях решил, че е приблизително на пет години, но не и на не повече от седем. Кучето, териер Джак Ръсел, лежеше до него или се гушеше в краката му. Жената седеше на една от пейките до масата, понякога четеше книга, но най-често бе загледана във водата. Беше много красива.

Било на отиване или на връщане винаги им махах и момчето ми отвръщаше. Жената не ми махаше, не и в началото. 1973 беше годината на нефтеното ембарго на ОПЕК, годината, през която Ричард Никсън обяви, че не е мошеник, годината, през която починаха Едуард Г. Робинсън1 и Ноел Кауард. Беше година, загубена за мен, Девин Джоунс — на двайсет и една, девствен, мечтаещ да стане писател и с разбито сърце. Притежавах три чифта джинси, четири къси панталона и разбрицан форд (но с хубаво радио), понякога ме спохождаха мисли за самоубийство.

Прелест, а?

Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз — от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир — всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.

Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.

— Ами аз какво да правя? — попитах.

— Винаги можеш да идваш да се виждаме — отвърна тя. — Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.

Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.