Джойленд

— Поразходете се и поразгледайте — каза ми Дийн. — Повозете се на виенското колело „Каролайна“, ако искате. Повечето съоръжения още не са пуснати, но колелото работи. Кажете на Лейн, че аз съм ви позволил. Дадох ви целодневен пропуск, обаче ви искам тук до… — Той си погледна часовника. — Да кажем до един часа. Ще ми кажете дали искате работата. Останали са ми пет вакантни места, но длъжността е една и съща — Усмихнатия услужливец.

— Благодаря ви, господине.

Той кимна и се усмихна:

— Не знам с какво впечатление ще останете, но на мен тук ми харесва. Съоръженията са старички и паянтови, обаче тъкмо в това е очарованието. Поработих известно време в Дисни и не ми допадна. Там е някак… не знам как да се изразя.

— Твърде натруфено — подсказах.

— Именно. Прекалено натруфено и лъскаво. Преди няколко години се върнах в Джойленд и не съжалявам. Тук го раздаваме по-неформално, действаме интуитивно и паркът притежава нещо от атмосферата на старовремските панаири. Така че го огледайте. Вижте какви мисли ви навява. И по-важното — какви чувства.

— Може ли първо един въпрос?

— Разбира се.

Посочих пропуска:

— Кое е кучето?

Той се ухили:

— Хауи — щастливата хрътка, талисманът на Джойленд. Брадли Истърбрук е построил Джойленд и Хауи е било неговото куче. Отдавна е мъртво, но често ще го виждате, ако работите тук това лято.

Оказа се прав — виждах Хауи… и не го виждах. Отговорът на гатанката е лесен, но обяснението ще почака известно време.

Джойленд не беше голям колкото Сикс Флагс и беше много по-малък от Дисни Уърлд, но изглеждаше внушителен особено сега, когато главната алея Джойленд Авеню и второстепенната, наречена „Следата на хрътката“, бяха почти празни и приличаха на осемлентови магистрали. Чувах виенето на електрически триони и видях много работници — най-многобройният екип се трудеше на „Мълнията“, едно от двете увеселителни влакчета, — но посетители нямаше, тъй като паркът отваряше врати чак на петнайсети май. Все пак няколко павилиона за храна работеха, за да обслужват работниците, а пред шатрата за предсказване на бъдещето седеше някаква жена, която ме изгледа недоверчиво. Съоръженията не работеха, с изключение на едно — виенското колело „Каролайна“. Беше високо петдесет метра (научих го по-късно) и се въртеше много бавно.

Наблизо стоеше мускулест тип с избелели джинси, вехти велурени ботуши, изцапани със смазка, и с потник. Гарвановочерната му коса беше почти скрита под накривената широкопола шапка. Зад ухото си беше затъкнал цигара без филтър. Приличаше на панаирджийски глашатай от старовремски вестникарски комикс. До него стояха отворено сандъче с инструменти и портативно радио върху оранжева щайга. „Фейсис“ пееха „Остани с мен“. Мъжът беше пъхнал ръце в задните си джобове и се поклащаше в ритъм с музиката. Хрумна ми мисъл, която беше абсурдна, но съвършено ясна: „Когато стана по-възрастен, искам да съм като този тип.“

Той посочи пропуска ми:

— Фреди Дийн те праща, а? Казал ти е, че всичко друго е затворено, но можеш да се повозиш на голямото колело.

— Да, точно така.

— Возенето на колелото означава, че си назначен. Фреди иска малцината избрани да се порадват на парка от птичи поглед. Ще приемеш ли работата?

— Май да.

Той ми подаде ръка:

— Аз съм Лейн Харди. Добре дошъл при нас, хлапе.

Здрависахме се.

— Девин Джоунс.

— Приятно ми е.

Лейн се изкачи по наклонената дървена пътека, водеща към плавно въртящото се колело, хвана дълъг лост и го дръпна назад. Колелото бавно спря и една от изрисуваните кабинки (всяка с образа на хрътката Хауи) се люшна край пасажерската платформа.

— Качвай се, Джоунси. Ще те пратя на горния етаж, където въздухът е разреден и гледката е незабравима.

Влязох в кабинката и затворих вратата. Лейн я разтърси, за да се увери, че е добре залостена, спусна предпазния прът и се върна при първобитния си механизъм.

— Готов ли си за излитане, капитане?

— Май да.

— Очаква те страхотен полет.

Намигна ми и дръпна контролния лост. Колелото отново се завъртя и внезапно той се озова под мен. Също и старицата пред шатрата за предсказания, която беше извила шия и засенчваше с длан очите си, за да ме наблюдава. Помахах й. Не ми отвърна.

После всичко престана да съществува, реално беше само виенското колело, което ме издигаше все по-високо сред мразовития въздух на ранната пролет; изпълни ме усещането — нелепо, но вярно, — че всичките ми грижи и тревоги са останали долу.