Джойленд

— Разбрах — обещах… макар да не бях съвсем наясно как ще допринеса към забавлението, като лъскам Автодяволите (тукашният вариант на блъскащи се колички) или като карам машина за почистване по „Следата на хрътката“ след края на работното време.

— И да не си посмял да ми вържеш тенекия. Искам те тук на уговорената дата и пет минути преди уговорения час.

— Добре.

— В шоубизнеса има две важни правила, малкия: да си пазиш портфейла… и никога да не закъсняваш.

Когато на излизане минах под голямата арка с неонов надпис „Добре дошли в Джойленд“ (в момента неоновите светлини бяха угасени) и излязох на празния паркинг, зърнах Лейн Харди, който се беше облегнал на една от затворените будки за билети и пушеше цигарата, дето преди това бе затъкната зад ухото му.

— В парка вече не може да се пуши — обясни той. — Нови правила. Господин Истърбрук казва, че сме първият увеселителен парк в Америка, който ги въвежда, но няма да сме последният. Назначиха ли те?

— Да.

— Поздравления, Фреди дръпна ли ти речта за панаирите?

— Ами… да.

— А светна ли те как да галиш чинчилите?

— Да.

— Може да е досаден чудак, но е врял и кипял в шоубизнеса, видял е всичко, дори по два пъти, и усетът му не го лъже. Според мен ще се справиш. Пасваш на тукашната шарения, хлапе. — Той направи жест към парка, чиито основни съоръжения се открояваха на фона на безукорносиньото небе: „Мълния“, „Друсам до откат“, плавните завои и извивки на водната пързалка „Капитан Немо пляс-тряс“ и, разбира се, виенското колело „Каролайна“. — Кой знае, може пък тук да направиш кариера.

— Може — рекох, макар вече да бях решил каква ще е кариерата ми: щях да пиша романи и от онзи разкази, които публикуват в „Ню Йоркър“. Всичко бях обмислил. Вече кроях планове как ще се оженя за Уенди Кигън и как ще изчакаме да прехвърлим трийсетте, за да си родим две дечица. Когато си на двайсет и една, животът е като пътна карта. Едва някъде към двайсет и пет те осенява подозрението, че си гледал картата наопаки, но чак на около четирийсет вече си напълно сигурен. А като навършиш шейсет, вече си прецакан, от мен да го знаеш.

— Рози Голд пробута ли ти вече обичайните си пророчески номера?

— Ами…

Лейн се засмя.

— Защо ли питам? Запомни, хлапе, деветдесет процента от дрънканиците й са глупости. Виж, останалите десет… Да кажем, че е съобщавала такива неща на хората, та са им хвръквали шапките.

— Ами? — попитах. — Казвала ли ти е нещо, от което шапката ти да хвръкне?

Той се ухили.

— На куково лято ще й позволя да ми гледа на ръка, по-скоро бих яхнал торнадо. Синчето на госпожа Харди не припарва до спиритични дъски и кристални кълба.

„Виждаш ли красива тъмнокоса жена в бъдещето ми?“ — бях попитал.

„Не, тя е в миналото ти.“

Той ме изгледа изпод око:

— Какво ти стана, бе? Да не лапна муха?

— А, нищо — смотолевих.

— Хайде, синко, тя истината ли ти каза, или ти надрънка обичайните дивотии? Кажи на татенцето.

— Дивотиите бяха. — Погледнах си часовника. — Искам да хвана автобуса в пет, за да стигна навреме за влака до Бостън в седем. Мисля да тръгвам.

— Имаш предостатъчно време. Къде ще живееш през лятото?

— Не съм мислил.

— Добре е да се отбиеш при госпожа Шопло на път към автогарата. В Хевънс Бей мнозина дават квартира на временни работници за през лятото, но при нея е най-хубаво. Приютявала е мнозина Усмихнати услужливци. Лесно ще намериш къщата й — там Мейн Стрийт свършва и започва плажът. Голяма, боядисана в сиво. Ще я познаеш по табелата на верандата. Няма как да я сбъркаш, щото тая ми ти табела е от мидени черупки, дето постоянно изпадат. „Пансионът на г-жа Шопло“ — тъй пише. Кажи й, че аз те пращам.

— Добре. Благодаря.

— Ако се настаниш там, ще идваш пеша на работа, та да си спестяваш паричките за бензин и за по-важни неща, като например да купонясваш през почивния си ден. Преходът по брега е чудесно начало на деня, от мен да го знаеш. Успех, малкия. Ще ми е драго да работим заедно.

Подаде ми ръка. Стиснах дланта му и отново му благодарих.

Тъй като вече ми беше пуснал мухата в главата, реших да се върна до града пеш, като вървя по брега. Щях да си спестя двайсет минути чакане на такси, което така или иначе не ми беше по джоба. Почти бях стигнал до дървените стълби към пясъка, когато той подвикна след мен:

— Хей, Джоунси! Искаш ли да научиш нещо, което Рози няма да ти каже?

— Естествено — отвърнах.

— Тук си имаме „Къща на ужасите“. Дъртото Розище не припарва до нея. Разправя, че мрази скелетите на пружини и стаята за мъчения със записаните стенещи гласове, но истинската причина е друга: бои се, защото смята, че там наистина витае призрак. Призракът на жена.

— Хайде, бе!

— Без майтап. И не само дъртата мисли така. Пет-шест души от работещите тук твърдят, че са я виждали. Жената де.

— Ама ти сериозно ли? — попитах машинално — беше от онези въпроси, които задаваш от стъписване. Личеше, че изобщо не се шегува.