Джойленд

— Щях да те осведомя по-подробно, ама почивката ми свърши. Имам да подменям тирантите на „Автодяволите“ — така им викаме на контактните пръти, а и инспекторите по безопасността ще дойдат да огледат „Мълния“ към три часа. Тези пък какви досадници са… Питай госпожа Шопло. Емалина Шопло знае много повече от мен за Джойленд. Може да се каже, че е спец в тази област. В сравнение с нея аз съм лаик.

— Да не е някаква шега, с която пращаш за зелен хайвер всички новопостъпили? Това за призрачната жена.

— Имам ли вид, че се шегувам?

Нямаше, но пък личеше, че му е забавно. Дори ми намигна.

— Бива ли уважаващ себе си увеселителен парк без призрак? Може би и ти ще я зърнеш. Лапнишараните никога не я виждат, това е сигурно. Действай, малкия. Намери си квартира, преди да хванеш автобуса за Уилмингтън. Другия път ще ми благодариш.

Като чуете име като Емалина Шопло, веднага си представяте някоя от онези розовобузи едрогърди лелки от Дикенсов роман, дето все повтарят: „Божке, божке!“ Тя ще ви поднесе чай с английски хлебчета под одобрителните погледи на антуража й от добродушни ексцентрици, дори може да ви щипне по бузката, докато печете кестени в огнището.

Само че представите ни рядко отговарят на действителността и лелката, която ми отвори, беше висока, на около петдесет, плоска като дъска и бледа като заскрежено стъкло. Държеше старомоден пепелник в едната ръка и тлееща цигара в другата. Мишавокестенявата й коса беше сплетена на две дебели плитки, усукани като рула върху ушите й, все едно беше принцеса от приказка на братя Грим. Съобщих й целта на посещението си.

— Ще работиш в Джойленд, а? Е, влизай. Имаш ли препоръки?

— Не и от жилищно настоятелство, живея в общежитие. Но имам работна препоръка от моя шеф в мензата. Това е закусвалня в университета, където…

— Знам на какво викат менза. Не ме мисли за вчерашна. — Въведе ме в предния салон, който се простираше по цялата дължина на къщата, претъпкана с мебели във всякакви стилове, сред които властваше голям телевизор. Тя го посочи. — Цветен е. Наемателите имат право да се разполагат тук до двайсет и два часа в работните дни и до полунощ през уикенда. Понякога в събота следобед и аз сядам с младите да погледам някой филм или бейзболен мач. Ядем пица или аз правя пуканки. Много е задушевно.

„Задушевно — отбелязах си наум. — Като в задушевна обстановка.“ И май наистина беше задушевно.

— Да те питам нещо друго: имаш ли навик да се напиваш и да буйстваш? Не приемам подобно поведение, смятам го за асоциално, макар според мнозина да не е така.

— Не, госпожо.

Пиех по малко, но рядко „буйствах“. Обикновено след една-две бири ми се доспиваше.

— Глупаво е да те питам вземаш ли наркотици, щото ще отречеш, нали така? Но, разбира се, тези неща винаги излизат наяве след време и тогава поканвам наемателите да си потърсят друга квартира. И трева не може, разбрахме ли се?

— Да.

Тя се втренчи в мен.

— Не ми приличаш на наркоман.

— Не съм.

— Имам място за четирима наематели и само една от стаите е заета в момента. От госпожица Акърли. Тя е библиотекарка. Разполагам само с единични стаи, но са много по-хубави от тези в мотелите. Онази, която ти предлагам, е на втория етаж. Към нея има баня с душ — лукс, с какъвто стаите на третия етаж не разполагат. Да спомена и външната стълба, която е удобство, ако имаш дама на сърцето. Не възразявам. Самата аз съм дама и сърцето ми е голямо. Имаш ли си дама на сърцето, господин Джоунс?

— Да, но това лято ще работи в Бостън.

— Е, може би ще си намериш някоя. Нали знаеш онази песен: „Любовта е навред около нас“.

Само се усмихнах. През пролетта на седемдесет и трета идеята да обичам друга, а не Уенди Кигън, ми се струваше немислима.

— Предполагам, че имаш кола. Отзад има само две места за паркиране, така че всяко лято действа принципът „Който превари, той ще натовари“. Ти превари другите и мисля, че с теб ще се разберем. Ако ме разочароваш, изхвърчаш. Разумно ли е?

— Да, госпожо.

— Добре, защото така стоят нещата. Ще искам обичайното: наем за първия и последния месец и депозит за щети.

Назова сума, която също изглеждаше разумна, но щеше да изпразни сметката ми във „Фърст Ню Хемпшир Тръст“.

— Ще приемете ли чек?

— Сигурно е без покритие, а?

— Не, госпожо, не съвсем.

Тя отметна глава и се разсмя:

— Тогава ще го приема, ако още искаш стаята, след като я видиш. — Загаси цигарата си и се изправи. — Впрочем, никакво пушене горе. Както и тук, щом се нанесат всички наематели. Знаеш ли, че старият Истърбрук е забранил пушенето в лунапарка?

— Да, чух. Сигурно ще загуби много посетители.

— Отначало може би. Нищо чудно после да спечели повече. Залагам на Брад. Умен човек, троен панаирджия. — Мислех да я попитам какво означава това, но тя мина на друга тема: — Ще хвърлиш ли един поглед на стаята?