Джойленд

Един поглед наистина ми беше достатъчен да се убедя, че помещението на втория етаж ме устройва. Леглото беше голямо, което беше хубаво, а още по-хубаво беше, че прозорецът гледаше към океана. Банята беше смехотворно малка; ако седнех на тоалетната чиния, краката ми щяха да са под душа. Но студенти, разполагащи само с трохи във финансовия си шкаф, не могат да са придирчиви. А изгледът беше трепач. Съмнявах се, че от прозорците на богаташките вили по Хевънс Роу се разкрива подобна приказна гледка. Представих си как довеждам Уенди тук, как двамата се любуваме на океана, а после… в голямото легло под приспивния шум на вълните… правим „онова“. Най-сетне.

— Искам я — казах и усетих как страните ми пламват. Не говорех само за стаята.

— Знам, изписано е по лицето ти. — Като че знаеше какво си мисля, а може и да знаеше. Усмихна се широко и почти заприлича на Дикенсова героиня въпреки плоските си гърди и бледия си тен. — Твоето гнезденце. Не е дворецът Версай, но си е дом. Не е като стая в общежитие, нали? Пък макар и самостоятелна.

— Не е — признах.

Мислех си как щях да уговарям татко да внесе още петстотин долара в банковата ми сметка, за да ми покрият разходите, докато започна да получавам заплата. Щеше да помърмори, обаче накрая вероятно щях да ги получа. Дано не ми се наложеше да изиграя коза с покойната ми майка. Беше починала преди четири години, но татко държеше около половин дузина нейни снимки в портфейла си и още носеше венчалната си халка.

— Имаш си вече и работа, и квартира… — промърмори някак отнесено госпожа Емалина. — Добро начало, Девин. Нали не възразяваш да те наричам Девин?

— Нека е Дев.

— Добре, така да е. — Тя огледа малката стая със силно скосен таван (беше под стрехата) и въздъхна. — Очарованието не трае дълго, но докато го има, чувството е прекрасно. Това усещане за независимост. Мисля, че тук ще си на мястото си. Имаш го панаирджийското излъчване.

— Вие сте вторият човек, който ми го казва. — После се сетих за разговора си с Лейн Харди на паркинга. — Третият всъщност.

— Обзалагам се, че знам кои са другите двама. Искаш ли да ти покажа още нещо? Знам, че банята не е кой знае какво, но пак е по-добре, отколкото да ходиш по голяма нужда в тоалетната на общежитието, докато на умивалниците двамина подпръцкват и се фукат с момичетата, с които са се чукали предишната вечер.

Изкисках се, госпожа Емалина Шопло също се засмя.

Слязохме по външната стълба и новата ми хазяйка попита:

— Как е Лейн Харди? Още ли носи глупавата си фермерска шапка?

— На мен ми приличаше на каубойска.

Тя сви рамене:

— Фермерска, каубойска, все тая.

— Добре е, но ми каза нещо…

Тя ме изгледа изпод око. Поусмихна се, но май не й беше весело.

— Каза ми, че в павилиона за забавления — нарече го „Къщата на ужасите“, — витаел дух. Попитах го дали не ме занася, а той отвърна, че не. Добави, че вие сте наясно по този въпрос.

— Така ти каза значи?

— Да. Твърди, че знаете за Джойленд повече и от него самия.

Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади пакет „Уинстън“.

— Ами, поназнайвам. Съпругът ми беше старши механик там, додето не почина от инфаркт. Когато се оказа, че застраховката му „Живот“ била мизерна, при това ликвидирана от заеми, започнах да давам под наем горните два етажа. Какво друго ми оставаше? Имаме само една дъщеря, сега работи в една агенция в Ню Йорк. — Тя запали цигарата си, вдиша дима и го изпусна със смях. — Работи и над заличаване на южняшкия си акцент, но това е друга история. Тази грамадна и чудовищно грозна къща беше любимата играчка на Хауи и аз не му се сърдех. Поне си изплати парите. А и така поддържам връзката с лунапарка, защото ми се струва, че така оставам свързана и с него. Разбираш ли ме?

— Да.

Тя ме погледна през стелещия се цигарен дим, усмихна се и поклати глава:

— Не, твърде млад си да го разбереш, казваш го от учтивост.

— Майка ми почина преди четири години. Татко още скърби. Твърди, че частица от живота му си е отишла с нея. Аз поне имам учението си и моята приятелка. А татко кукува сам в къщата северно от Китъри, която е твърде голяма за него. Знае, че трябва да я продаде и да си купи по-малка близо до работата си, и двамата го знаем, но той не предприема нищичко. Така че ви разбирам много добре.

— Съжалявам за майка ти. Все си патя от моята голяма уста. С автобуса в пет и десет ли си заминаваш?

— Да.

— Ела в кухнята. Ще ти приготвя печено сирене и ще стопля в микровълновата фурна доматена супа. Имаш време. А докато ядеш, ще ти разправя тъжната история на призрака на Джойленд, ако те интересува.

— Истински ли е призракът?

— Никога не съм била в идиотската „Къща на ужасите“, така че не съм сигурна, но убийството в историята е истинско, гарантирам.