Джойленд

— Показал шофьорско свидетелство от Южна Каролина, когато се регистрирал, но се оказало откраднато година по-рано. А нея никой не я видял. Вероятно е чакала в колата. Остана неразпозната почти цяла седмица, но полицията разпространи фоторобот на лицето й. Изглеждаше просто заспала, а не мъртва с прерязано гърло. Жена, май беше приятелка, с която ходили заедно на забавачка, я видяла и я разпознала. Казала на родителите на момичето. Представям си какво им е било да пристигнат тук с колата си, вкопчени в безумната надежда, че в моргата лежи не е тяхното, а нечие друго дете. — Тя поклати глава. — Да имаш деца е ужасен риск, Дев. Минавало ли ти е някога през ума?

— Сигурно.

— Което означава, че не е. Струва ми се, че ако бях на тяхно място и видех дъщеря си, като отметнех чаршафа, щях да обезумея.

— Нали не мислите, че призракът на Линда Грей витае в „Къщата на ужасите“?

— Не мога да ти отговоря, защото нямам становище относно задгробния живот: нито за, нито против. Ще науча, когато се озова там, и това напълно ме устройва. Знам само едно: мнозина, работещи в Джойленд, твърдят, че са я виждали да стои до релсата, облечена в дрехите, с които я откриха: синя пола и синя блузка без ръкави. Склонна съм да им вярвам, защото снимките на Холивудските момичета са само черно-бели. Сигурно така е по-лесно и по-евтино за проявяване.

— Може би цветът на дрехите й е бил споменат в статиите.

Тя вдигна рамене:

— Възможно е, не си спомням. Но неколцина твърдяха, че момичето, което видели до релсата, било със синя диадема на косата, а това със сигурност не се споменаваше във вестниците. Тази подробност премълчаваха цяла година с надеждата да я използват срещу евентуален заподозрян.

— Лейн каза, че посетителите никога не я виждали.

— Не, появява се само след работно време. Най-вече Усмихнатите услужливци от нощната смяна я зърват, но познавам един инспектор по безопасността от Роли, който твърди, че я е виждал по време на обиколката си — разправи ми го, когато седнах на по питие с него в „Пясъчния долар“. Като я зърнал, си помислил, че е нова атракция, докато тя не протегнала ръце към него ето така. — Госпожа Шопло вдигна ръце с обърнати нагоре длани в умолителен жест. — Почувствал, че температурата паднала поне с пет-шест градуса. Когато се обърнал назад, вече я нямало.

Спомних си Лейн с впитите джинси, износените ботуши и мъжкарската шапка. „Истината ли ти каза или глупости?“ — бе попитал той. Бях почти сигурен, че духът на Линда Грей спада към глупостите, но се надявах да не е така. Надявах се да я видя. Щеше да е страхотна история, която да разкажа на Уенди, а през онези дни всичките ми мисли водеха към нея. Ако купя тази риза, ще я хареса ли Уенди? Ако напиша разказ за девойка, която за пръв път се целува с мъж по време на езда, ще се понрави ли на Уенди? Ако видя призрака на убито момиче, ще се заинтригува ли Уенди? И то дотолкова, че да дойде да го види?

— Излезе статия по случая в чарлстънския „Нюз енд Къриър“ около шест месеца след убийството — продължи госпожа Шопло. — Оказа се, че от 1961 година насам имало четири подобни убийства в Джорджия, в Северна и в Южна Каролина. Все на млади жени. Едната била намушкана, другите три били с прерязани гърла. Репортерът беше издирил полицай, който твърдеше, че е възможно всички те да са убити от човека, отнел живота на Линда Грей.

— Бъдете нащрек за убиеца от лунапарка! — изрекох с тембъра на телевизионен говорител.

— Точно така бе наречен във вестника… Гладен беше, нали? Само дето не изяде и купичката. А сега ми напиши чек и бързай към автогарата, иначе ще се наложи да преспиш на дивана ми.

Диванът изглеждаше много удобен, само че нямах търпение да се върна на север. Оставаха само два дни от пролетната ваканция и отново щях да съм заедно с Уенди Кигън.

Извадих чековата си книжка, написах сумата и така се сдобих с нает едностаен апартамент с очарователен изглед, на който Уенди Кигън, моята дама на сърцето, така и не можа да се наслади. Щях да седя в тази стая, да слушам Джими Хендрикс или „Доорс“ на уредбата си и да мисля за самоубийство. Мисли, които по-скоро бяха плод на фантазията на младеж с развинтено въображение и със сърце, натежало от любовна мъка… или поне така си казвам сега, след толкова години, а всъщност кой знае?

Стане ли въпрос за миналото, всичко написано е художествена измислица.

Опитах се да се свържа с Уенди от автогарата, но мащехата й каза, че била излязла с Рене. Когато автобусът пристигна в Уилмингтън, пробвах отново, ала тя още не се беше върнала. Попитах Надин — мащехата — дали има представа къде са отишли. Надин отвърна, че няма. Тонът й бе такъв, сякаш бях най-безинтересният от всички, обадили й се през този ден. Може би и през цялата година. А може би през целия й живот. Разбирах се добре с бащата на Уенди, но Надин Кигън открай време не беше сред най-големите ми фенове.